Не казвай сбогом [bg]

— Дойдох само да проверя дали нямате някаква информация — казах. — Знам, че той е писал доста писма на съпругата ми през годините.

— А, писмата! — гневно се усмихна Жаклин. — Много интересен начин да си прекарваш времето, не мислите ли?

— Ейми е споделила с вас за тях, така ли? — попита Деси. — Учуден съм.

— Не — извърнах се към него. — Тя винаги ги изхвърляше, без да ги отваря.

— Всичките ли? Винаги? Сигурен ли сте? — попита Деси, все още усмихнат.

— Веднъж извадих едно от кофата и го прочетох. — Отново се обърнах към Жаклин. — За да видя какво точно става.

— Браво на вас — измърка тя към мен. — Точно същото бих очаквала от съпруга си.

— Двамата с Ейми си пишем открай време — каза Деси с тона на майка си, който подсказва, че каквото и да ти каже, няма да искаш да го чуеш. — Беше си нашето нещо. Имейлите ми се струват толкова… евтини. Пък и никой не ги пази. Много са безлични. А аз съм загрижен за поколенията по принцип. Всички велики любовни писма — от Сартър до Симон дьо Бовоар, от Самюъл Клемънс до жена му Оливия… Не знам, винаги съм смятал, че ще е огромна загуба, ако…

— Пазиш ли моите писма? — попита Жаклин. Стоеше до камината, гледаше ни отвисоко и плъзгаше дългата си слаба ръка по полицата.

— Разбира се.

Тя се извърна към мен и изискано сви рамене.

— Просто съм любопитна.

Потръпнах и понечих да се протегна към камината, за да се стопля, но си спомних, че е юли.

— Тази всеотдайност през годините ми се струва доста необикновена — отбелязах. — При положение че тя не ви отговаря.

Очите на Деси проблеснаха при тези мои думи.

— О! — каза само той като човек, изненадващо забелязал фойерверк.

— Ник, струва ми се странно, че идвате тук и разпитвате Деси за взаимоотношенията му или за липсата на такива взаимоотношения със съпругата ви — отбеляза Жаклин Колингс. — С Ейми не сте ли близки? Гарантирам ви, че Деси не е имал истинска връзка с нея от десетилетия. От десетилетия.

— Просто проверявам лично, Жаклин. Понякога се налага човек да го направи.

Тя се запъти към вратата, обърна се и съвсем леко ми кимна с глава веднъж, за да ми даде да разбера, че е време да си вървя.

— Колко предприемчиво от ваша страна, Ник. Направи си сам. И верандата ли си сковахте сам? — Тя се засмя и ми отвори вратата. Погледнах към шията й и се запитах защо не носи перлена огърлица. Жени като нея винаги имат дебели перлени нанизи на шията си. Обаче усетих мириса й — женски мирис, вагинален и странно похотлив.

— Интересно ми беше да се запознаем, Ник — каза тя. — Дано Ейми се прибере у дома жива и здрава. А дотогава, ако отново ви се прииска да влезете във връзка с Деси… — тикна тя в ръката ми дебела кремава визитна картичка — свържете се с адвоката ни, ако обичате.