Дръж се здраво [Hold Tight-bg]

Същия аргумент и той бе изтъквал многократно на Тиа. Прекалено сме ги награчили. Едно време Майк го пускаха сам по улиците. В събота играеше от сутринта в парка „Бранч брук“ и се прибираше едва на смрачаване. А сега? Децата им не пресичаха улицата, ако Тиа или той не ги гледаха, от страх да не би… — да не би какво?

— И вие им го осигурявате?

— Именно.

Той кимна.

— Кой е собственикът?

— Аз. Отворих преди три години, след като брат ми Грег умря от свръхдоза. А беше добро момче. На шестнайсет години. Не спортуваше, така че не беше известен или нещо такова. Но родителите ни и обществото като цяло ни контролираха прекалено изкъсо. И това стана още на втория път, когато опита наркотик.

— Моите съболезнования.

Тя сви рамене и тръгна нагоре по стълбите. Той безмълвно я последва.

— Мис МакДевит?

— Розмари.

— Розмари. Не желая синът ми да стане просто една статистическа данна. Той е бил тук снощи. Не знам къде е сега.

— Не мога да ти помогна.

— Виждала ли си го друг път?

— Моята задача тук е много по-важна, Майк — каза тя, все още с гръб към него.

— И моят син може да бъде пожертван в нейно име, така ли?

— Не съм казала подобно нещо. Но ние не говорим с родители. Никога. Това място е за тийнейджъри. Ако се разчуе…

— На никого няма да кажа.

— Записано е в нашата принципна декларация.

— Ами ако Адам го заплашва опасност?

— Тогава ще помогна, ако мога. Но в случая не се налага. Майк бе готов да спори с нея, но видя на долния край на коридора група готици.

— И тези ли са твои клиенти? — попита я на влизане в кабинета й.

— И клиенти, и помощници.

— В смисъл?

— Ами, вършат всякаква работа. Чистят. Нощем купонясват. Охраняват клуба.

— Като гардове?

Тя поклати глава:

— Малко силно казано. Просто помагат на новодошлите да намерят своето място. Помагат за контролиране на обстановката. Наблюдават някой да не запали или да не се друса в тоалетните, такива работи.

— Затворнически контрол над затворниците — направи гримаса Майк.

— Добри момчета са.

Майк ги огледа. После пак спря поглед върху Розмари. Доста ловеше око. Имаше лице на манекенка, с високи скули. Отново се вгледа в готиците — четирима-петима — мъглявина от черно и сребро. Мъчеха се да изглеждат яки, но никак не им се удаваше.

— Розмари?

— Кажи.

— Нещо в приказките ти не ми се връзва — рече Майк.

— Моите приказки?

— Рекламното ти слово. От една страна, всичко му е наред.

— Но от друга?

Той я погледна право в очите:

— Мисля, че лъжеш. Къде е синът ми?

— Налага се да си вървиш.

— Ако го криеш тук, ще разглобя това място тухла по тухла.

— Присъствието ти е нежелателно, доктор Бай. — Погледна към готиците в дъното на коридора и леко кимна с глава. Те се довлякоха и заобиколиха Майк. — Махай се.

— Да не се каниш да заповядаш на своите помощници — направи знак за кавички с пръстите — да ме изхвърлят?

Най-високият от тях се изхили:

— Теб вече май доста са те поизхвърляли, дядка.