По-силна от магия

— Не са малки, когато идват оттук. — Сложи ръка върху гърдите му, там, където биеше сърцето. — Всяка дума е хиляди пъти по-скъпа от най-дългите и красиви фрази, когато е изречена искрено, както ти го стори преди малко.

Лусиън се взря в сияещите й сини очи. Никога досега не бе смятал за важен начина, по който се изговаря нещо.

„И все пак сигурно е истина“. Сигурно за нея е истина, ако се съди по нежността, с която го гледаше.

Алис понечи да отдръпне ръката си. Той импулсивно я сграбчи и я поднесе към устните си. Може би в момента не заслужаваше прошката й, но щеше да я извоюва. Без значение какво ще му струва, той ще изкупи грешката си и ще й докаже, че е достоен за приятелството й. С тези мисли, Лусиън притисна устни към дланта й и промълви:

— Приеми не само моите най-искрени извинения, но и не по-малко искреното ми обещание, че никога вече няма да ти говоря по този начин.

— Дори и когато направя нещо лошо и си го заслужа? — Шеговитата нотка в гласа й го накара да вдигне глава и да я погледне изненадано. Въпреки че се опитваше да бъде сериозна, ъгълчетата на устните й бяха извити, а в очите й блестяха дяволити пламъчета.

— Дори и да пъхнеш паяк в емфието на лорд Дрейк! — Завръщането на доброто й настроение повиши и неговото. — В такъв случай просто ще те метна на коленете си и здравата ще те напляскам.

— О, Господи! Май ще се наложи да забравя за паяка — промърмори тя и широко се усмихна. Топла и искрена усмивка, удивителна рядкост в едно общество, където всяко изражение бе резултат от продължително обмисляне и упражняване.

За Лусиън това бе най-очарователната усмивка на света, много по-привлекателна от предвзетите гримаси на дамите от висшето общество, които се смятаха за съблазнителни.

Преглътна и с усилие откъсна поглед от лицето й. Едва успяваше да сдържи порива си да я грабне в обятията си и да завладее невинните й устни със своите. Той, който толкова се гордееше с умението си напълно да контролира плътските си желания! Смайващо! Позорно! Не, по-лошо! Гнусно и покварено! Брат й я бе поверил на грижите му, за да я закриля и пази, и той никога нямаше да си позволи да измами доверието му и да я съблазни.

— Лусиън? Добре ли си? — Изчерви се и се умълча…

Той се сепна и понечи да вдигне глава и да я увери с усмивка, че всичко е наред, но се спря. По-добре да не я поглежда, докато не се увери, че отново е възвърнал самообладанието си. Отмести поглед и се опита да се залови за нещо, което да го отвлече от тревожните мисли.

— Добре съм — промърмори той. В този миг видя ръката й, отпусната в скута.

Държеше една от някогашните му играчки — дървената фигурка на рицаря в златните доспехи с дългата зелена мантия. Лусиън се усмихна леко и всички мисли за непозволени целувки излетяха от главата му при вида на любимеца му от детството. Макар че бяха изминали почти двадесет години, откакто за последен път си бе играл с него, в съзнанието му изплува приятният спомен за многобройните часове, които бе прекарал в същата тази стая, увлечен във въображаеми битки и двубои.