По трудния начин

— Къде е Хобарт тогава?

— Няма го.

— Ти ли разби вратата?

— Нямах ключ.

— Къде е той?

— В болницата.

— Глупости. Току-що проверихме.

— Не е тук. Или е в Бърмингам, щата Алабама, или в Нашвил, щата Тенеси.

— Откъде разбра?

— Трябва му специализирано лечение. От „Сейнт Винсънт“ са му препоръчали да отиде в някоя от големите медицински академии в южните щати. Дали са му проспекти.

Ричър посочи към масичката, Едуард Лейн се откъсна от хората си и пристъпи към нея, за да разгледа лъскавите брошури. Разлисти и двете и попита:

— В коя от двете?

— Няма значение — отвърна Ричър.

— Има, по дяволите — възрази Лейн.

— Хобарт не е отвлякъл Кейт.

— Така ли мислиш?

— Не мисля, а знам.

— Откъде?

— Трябваше да купите повече информация, а не само адреса му. Трябваше да попитате защо изобщо е бил в „Сейнт Винсънт“.

— Попитахме. Казаха, че е болен от малария. Приели са го за венозно лечение с антибиотици.

— И?

— И нищо. Маларията е нормална за човек, който току-що се е върнал от Африка.

— Трябваше да поискате цялата история.

— Която е?

— Първо — отвърна Ричър, — той е бил на системи в леглото, за да получи тези антибиотици, точно по времето, когато е отвлечена Кейт. Второ, има нелечим недъг.

— Какъв недъг?

Ричър премести поглед върху Перес и Адисън.

— Всичките му крайници са ампутирани — каза той. — Няма ръце, няма крака, не може да ходи, не може да кара кола, не може да държи оръжие или да набира телефонен номер.

Всички мълчаха.

— Станало е в затвора — продължи Ричър. — В Буркина Фасо. Момчетата от новия режим са се забавлявали. Веднъж годишно, всяка година. На рождения му ден. Първо левият крак, после десният, после лявата ръка, после дясната. С мачете. Клъц, клъц, клъц, клъц.

Никой не отговори.

— Станало е, след като вие сте избягали и сте го изоставили — добави Ричър.

Нямаше никаква реакция. Нито вина, нито съжаление.

Нито гняв.

Нищо.

— Ти не си бил там — каза Лейн. — Не знаеш какво стана.

— Да, но знам какво става в момента — отвърна Ричър. — Хобарт не е човекът, когото търсите. Физически не е способен да извърши това.

— Сигурен ли си?

— Вън от всякакво съмнение.

— Все пак искам да го намеря.

— Защо?

Отговор нямаше. Шах и мат, помисли си Ричър. Лейн не можеше да обясни защо, без да се върне в самото начало на историята и да признае какво е заповядал на Найт преди пет години, а нямаше как да го направи, без да се разкрие пред хората си.

— Значи пак сме на първо квадратче — каза Лейн. — Знаеш кой не го е направил. Страхотна работа, майоре. Голям прогрес, няма що.

— Не сме съвсем на първо квадратче — възрази Ричър.

— Как така?

— Близо съм — каза Ричър. — Ще ти намеря човека.

— Кога?

— Когато ми дадеш парите.

— Какви пари?