Избрах теб

Малко преди да си легне, Фийб сложи тъмночервената каишка на Пух и го изведе на разходка. След опасностите на улиците в Манхатън, тя се влюби в този тих квартал, където беше свободна да се разхожда дори и през нощта, без да се притеснява, че ще влезе в статистиката.

Къщите се извисяваха до залесен парк, покрай който минаваше павирана велосипедна алея, осветявана от няколко улични лампи.

Фийб обичаше дълбоката тишина, глинестия мирис на гората и хладния въздух, който подсещаше за края на лятото.

Пух подтичваше напред, понякога се спираше, за да подуши купчинка жълъди или нападалите сухи листа, от време на време клякаше, за да остави свой белег на някое по-особено място. Маратонките на Фийб поскърцваха леко по пътеката.

Мъхестият й анцуг беше топъл и удобен. За няколко мига тя изхвърли всички неприятни мисли и остави само насладата от нощната тишина. Удоволствието й бе прекъснато от звук на кола, която отиваше към нейния двор. Остана загледана, докато колата забавяше хода си, после зави по нейната алея. Фаровете осветиха Фийб и колата спря, шофьорът даде на заден и потегли към нея. Още преди да спре до нея, Фийб беше забелязала, че това е червеното ферари.

Стоеше напрегната и гледаше как Дан се измъква от колата и тръгва към нея. Беше си сложил очилата, а върху тъмносинята риза беше метнал яке с емблемата на Старс Пух започна да лае и да се дърпа, за да стигне до него.

Фийб се опита да се стегне за още една болезнена среща. Но денят и беше труден и не й бяха останали твърде много запаси.

Дан погледна към пухкавия бял пудел, който се опитваше да увие каишката си около крака му.

— Здрасти, куче.

— Името му е Пух.

— Аха. Просто това е една от думите, които не ми е приятно да произнасям твърде често. — Лекият вятър рошеше тъмнорусата му коса, докато той оглеждаше анцуга и маратонките й. — Изглеждаш различно. Чаровна си.

Бяха я наричали по най-различни начини, но никога чаровна.

— Какво искаш?

— Какво ще кажеш за един безсмислен лековат разговор като начало? Хубава вечер, нали?

Не можеше да му позволи да я въвлече в играта си, каквато и да беше тя, затова дръпна каишката на Пух и тръгна напред. Той тръгна с нея.

— Времето наистина е много хубаво. Все още е горещо през деня, а вечер се усеща, че есента идва.

Тя не каза нищо.

— Този квартал е много приятен.

Тя продължи да върви.

— Знаеш ли, няма да е лошо, ако помислиш с какво да допринесеш за този разговор.

— Ние, празноглавите, не мислим.

Той пъхна ръце в джобовете си и промълви тихо:

— Фийб, съжалявам. Гневът ми взе връх над разума. Знам, че това не е извинение, но е истина. Ако някои е празноглав, то това съм аз.

Очакваше гняв, не съжаление, но обидите му тази сутрин я нараниха твърде дълбоко и затова тя не отвърна нищо.

— Като че ли постоянно ти се извинявам за нещо. От самото начало е така, нали?

— Предполагам, че не вървим заедно. Като маслото и водата.

Той се наведе, за да мине под един клон, който висеше доста ниско над пътеката.