Графиня робиня
- Автор: Хенли Вирджиния
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кунка Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графиня робиня». Краткое содержание книги:
Гласът му бе зповеднически, лицето му гордо като на римски орел. Яростта ѝ мигновено пламна.
— Нали ти казах, че доброволно няма да стана твоя робиня!
Той се изправи и посочи към нея.
— Ти си моя робиня, както скоро ще разбереш.
— Възможно е да съм твоя робиня, римлянино — тя решително вдигна глава, — но не съм робиня за твоето легло. Няма да стане, без да ме бичуваш. Достатъчно кръвожаден ли си, че да се наслаждаваш на тялото ми, след като си ме бил до кръв?
Качи се на седлото, преди Тор да може да й помогне.
— Какво се е случило, лейди? — попита той с разтревожен глас.
— Заведи ме вкъщи!
Той видя, че Даяна нямаше желание или не можеше да говори и си помисли, че генералът й бе заповядал да се прибере.
Когато пристигнаха, Даяна отиде направо в банята, за да се изкъпе. Като видя, че е разстроена, Кел изпрати Сила при нея. Робинята завари Даяна да повръща. Даяна се изкъпа, облече кремава туника от фина вълна и се качи в стаята си. Постави тежкото дървено резе на вратата, за да бъде сигурна, че никой няма да я обезпокои, и започна да крачи из стаята в отчаяние.
Трескаво отблъскваше всички мисли за онова, което се бе случило в храма. Беше толкова отвратително, че дори не можеше да помисли за него. Но колкото повече се опитваше да го заличи от съзнанието си, толкова по-бързо мислите й се връщаха обратно. Накрая седна и възстанови в спомените си преживяното в детайли…
Никога нямаше да забрави металния мирис на кръвта, смесена с тамян. Най-страшният момент не бе, когато Петриус се опита да я изнасили, а когато разпра невинното малко агънце и се опита да включи и нея в безсмисленото жертвоприношение. Очите й се напълниха със сълзи и тя заплака тихичко.
Даяна нямаше представа колко бе плакала, но когато погледна към прозореца, вече се бе стъмнило. Изми лицето си и се почувства по-добре, след като бе изплакала пречистващите сълзи. Но вътре в нея остана една тъга, която не можеше да бъде премахната.
Беше доста късно, когато Маркус се върна вкъщи. Беше престоял в болницата целия следобед, като се опитваше да се справи с необичайния брой ранени легионери. Паулинус ги беше върнал в Аква Сулис, за да бъдат възстановени. Знаеше, че по-малко от половината щяха да оживеят. В края на деня дрехите му бяха просмукани от кръв и други мърсотии, така че Маркус се изкъпа във форта, преди да се прибере.
Благодареше на боговете, че Даяна го чакаше. Тя можеше да пропъди неприятностите много по-лесно, отколкото виното или опиата, който беше опитвал. Знаеше, че тя е нещо повече от красиво женско тяло, където може да се загуби. Наслаждаваше се на нейната интелигентност, на чувството й за хумор и на още нещо, което трудно можеше да се формулира. Беше толкова сладка, притежаваше такава неопетнена невинност, която го караше да се чувства толкова отговорен, колкото беше и чувството му за притежание, може би дори повече.
Когато Даяна не го посрещна в атриума, беше разочарован. Каза си, че е доста късно. Надяваше се да го чака, за да вечеря с него, но щеше да разбере, ако вече беше вечеряла. Маркус не мина през банята, какъвто бе навикът му, а отиде направо в триклиниума. Намери само Кел, който го поздрави. След момент на тотално разочарование, на сърцето му олекна. Даяна го чакаше горе.
— Кел, поръчай да донесат вечерята в спалнята ми. Маркус изкачваше по три стъпала наведнъж. Когато отвори вратата и намери стаята празна, сърцето му се сви. Къде, по дяволите, беше тя? Не се виждаха никакви роби, коридорите бяха абсолютно празни. Маркус отиде до стаята, в която тя обикновено спеше. Вратата беше затворена. Щом се опита да я отвори, разбра, че е заключена.
— Даяна, върнах се! — извика той. Не можеше да скрие раздразнението си от факта, че вратата бе заключена и за него. Когато не получи отговор, раздразнението му се превърна в гняв. — Даяна! — извика той силно.
— Иди си! — отговори тя тихо.
„Да си отида? Дали чух правилно?“
— Отвори вратата! — заповяда той. Гневът му все повече се превръщаше в ярост. „Ето какво получавам за това, че й се посвещавам!“ Когато Маркус не чу никакво движение в стаята, разбра, че тя няма да отвори, както бе поискал. Обхванат от бяс, той натисна вратата с рамо и започна да я блъска, докато резето се разцепи и Маркус влезе в стаята с блеснал от недоволство поглед.
Видя колко тиха и бледа бе и разбра, че нещо се бе случило. Сърцето му се сви от страх, когато коленичи до нея.
— Болна ли си? — Гласът му бе разкъсван от емоции.
— Беше ми зле, но сега съм по-добре.
Сърцето му натежа, като си помисли, че може да е заченала, но после логиката му подсказа, че е твърде рано. Нежно протегна ръка, за да хване нейната.
Даяна се сви.
— Не ме докосвай.
— Да не те докосвам ли? — Той повтори думите й със застрашителен тон. Даяна разбра, че навлиза в много опасна територия, но не обърна внимание на предупреждението.
— Между нас има твърде много разлики! — извика тя. — Мразя Рим, ненавиждам всичко, зад което стои Рим! Отвращавам се от римляните!
— Какво те измъчва? Рим е центърът на света. Той е олицетворение на перфектно правителство, образование, култура, философия. Ние, римляните, не сме като обикновените маси, ние сме патриции! Ние сме най-образованите, най-цивилизованите, най-смелите и уважавани мъже, които някога са живели на тази земя.