Издирваният
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #17
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Издирваният». Краткое содержание книги:
Престъплението е извършено близо до мястото, откъдето започва това необикновено пътуване. Ричър не подозира, че е в открадната кола със заложница. А двамата мъже не подозират, че са качили на автостоп най-неподходящия човек.
Бившият военен полицай и друг път е попадал в центъра на сложни конспирации. Но този път той не знае кои са добрите и кои лошите. Никой не казва истината – нито похитителите, нито заложницата. Нищо не е такова, каквото изглежда. А полицията вече издирва огромен мъж със счупен нос.
Джеймс Бонд, Мръсния Хари и Джейсън Борн не биха пожелали Ричър за противник.
Read more:
— Не си спомням къде е къщата на Делфуенсо — рече тя. — Беше посред нощ.
Телефонът издаде един мелодичен тон. Сигнал за съобщение на гласовата поща.
— Не го прослушвай — каза Ричър.
Соренсън се подчини. Вместо това прегледа списъка на контактите за номера на шериф Гудман, натисна зеления бутон и телефонът автоматично го набра. От тон-колоните прозвуча сигнал „свободно“: бавен и мелодичен, спокоен и търпелив.
Звъня дълго време, но никой не отговори.
— Странно — промърмори тя.
Соренсън включи на заден, напусна площадката пред помпената станция и пое обратно към кръстовището. Малко преди да стигне там, зави в една странична улица. Ричър разбра какво иска да направи тя. Шерифската служба едва ли беше на главната пътна артерия. По-скоро се намираше по-навътре, където земята бе по-евтина и не бе глътнала много обществени средства. Колата потъна в лабиринт от тесни алеи, но никоя от околните сгради не приличаше на полицейски участък. В крайна сметка отново се озоваха пред кръстовището, но от южната му страна.
— Там — обади се Ричър, зърнал късовълнова антена на покрива на ниска бежова сграда.
Ограденият паркинг пред нея беше достатъчно голям, за да побере няколко патрулки. По напукания асфалт тук-там се бяха образували локвички. Коли нямаше. Сградата беше доста стара, но изглеждаше прилично поддържана — поне според паравоенните стандарти. Нищо общо с армията, разбира се, но и далеч от обикновените цивилни учреждения.
Соренсън паркира отпред. Двамата изскочиха на дъжда и забързаха към входа. Зад бюрото в преддверието седеше някаква жена, която очевидно съвместяваше длъжностите на рецепционист и диспечер. Соренсън ѝ показа служебната си карта и попита къде е шерифът. Жената направи безуспешен опит да го потърси по радиостанцията в колата му. После набра мобилния му телефон от централата пред себе си.
— Може би се е прибрал да подремне — рече тя. — Той е възрастен човек и не е спал много дълго време.
— Трябва ни адресът на Карън Делфуенсо — каза Соренсън. — И указания как да стигнем до него.
Жената зад бюрото им предостави и двете. Голяма площ обработваема земя, североизточно от кръстовището, на около дванайсет-тринайсет километра. Най-лесно се стигало с помощта на серия десни и леви завои — там, където били възможни. Още една шахматна дъска. Бавно поеха в указаната посока. Облаците на изток се разпръсваха. Дъждът си отиваше, но доста по-бавно, отколкото беше дошъл. Ричър беше уморен. Всяка клетка на тялото му вибрираше от изтощение. Не беше спал почти две денонощия. Това все още не беше рекорд за него, но не беше и малко. Вероятно и Соренсън изпитваше същата умора. Лицето ѝ беше бледо, със сини кръгове под очите.
После, след поредния десен завой, се показаха четири малки къщи, подредени на една линия. Самотни в безкрайната пустош. На средата на пътя беше спряла полицейска кола.
— Все пак той е тук — каза Соренсън. — Това е колата на шериф Гудман. А къщата на Карън Делфуенсо е втората отдясно.
Спряха на десетина метра от колата и слязоха.
48
Откриха Гудман там, където беше паднал. Лежеше по гръб, плътно притиснат до предната гума. Очите му бяха пълни с вода, която, разлюляна от новите капки, се стичаше като сълзи по бузите му. Устата му беше отворена и дъждът се изливаше в гърлото му. Дрехите му бяха подгизнали. Приличаше на удавник. Кожата му вече беше ледена. Нямаше пулс. Изглеждаше отпуснат и празен, както изглеждат единствено мъртъвците. Напрежението в хилядите невидими мускулчета на живите тела отдавна си беше отишло.
Той е възрастен човек и не е спал много дълго време.
Е, сега ще се наспи, помисли си Ричър.
— На колко години беше? — попита той.
— Някъде към шейсет, може би и малко отгоре — отвърна Соренсън. — При всички случаи твърде млад, за да умре. Беше добър човек. Инфаркт?
— Вероятно — каза Ричър. — Стрес, умора, твърде много тревоги. Това го е съсипало. Ченгетата трябва да са много по-добре платени.
— Тук съм съгласна с теб.
— Казал ли ни е онова, което искаме да знаем?
— Според мен той не знаеше много.
— Предполагам, че трябва да докладваме.
Върнаха се в колата и тя набра номератора на участъка. Диспечерката се разплака. Соренсън прекъсна линията. Останаха по местата си. Мокри, уморени, мрачни. Мълчаха и гледаха напред, но не виждаха почти нищо.
Не след дълго се появи патрулна кола с един много едър трийсет и пет годишен мъж. Рус, закръглен, с румено лице. Върху униформата си беше навлякъл мушамено яке с дебела подплата и сержантски нашивки на ръкавите. Той се приведе към страничното стъкло на Соренсън. Якето се разтвори и Ричър зърна черна табелка, прикрепена към джобчето на униформената риза. На нея беше изписано името му: Пулър. На другото джобче имаше шерифска звезда и надпис: старши полицай. Месестите му зачервени кокалчета почукаха по стъклото. Вместо да го свали, Соренсън само махна към колата на шерифа. Мъжът тръгна към нея с малки и нервни крачки, сякаш му предстоеше да преодолее укрепена позиция. Все едно очакваше насрещен огън от добре въоръжен враг. Заобиколи колата от дясната страна, спря и погледна надолу. После се олюля, отстъпи крачка назад и повърна в калната канавка.