Песента на Тъмния ангел

Ранулф заби върха на ботуша си в земята.

— Не знам, но според мен тази история е по-дълбока, отколкото изглежда. А колкото до потира — аз пък мисля, че трябва да го конфискуваме.

Корбет тихо се изсмя.

— Това е потир, Ранулф, свещен съд. Тук му е мястото. Какво според теб ще направи Едуард с него? Най-много да го даде на граф Съри… Хайде, да вървим!

Двамата откриха Малтоут да се грее в ковачницата. Вестоносецът поиска да узнае защо спътниците му са се забавил и толкова, при което Ранулф поклати глава и притисна показалец до устните си — знак, че трябва да запазят мълчание, докато не си тръгнат.

Щом се озоваха сред пустошта, Корбет дръпна юздите на коня си и погледна назад към манастира.

— Нищо не е такова, каквото изглежда — промълви той. — Кой би предположил, че едно място, предназначено за молитви и богоугодни дела, може да крие такива ужасни тайни?

— Но ние извършихме някои богоугодни дела — добави Ранулф с усмивка. — Прогонихме един зъл дух, открихме истината и дадохме на онази арогантна жена урок, който няма да забрави, докато е жива!

После Корбет препусна напред, потънал в собствените си мисли, а Ранулф се изравни с Малтоут и му зашепна какво са научили в манастира „Кръст Господен“. Кралският пратеник обаче не пое по пътя, който водеше към имението, а свърна към скалите. Когато стигна до брега, където едва не беше изгубил живота си, той спря и се вгледа в прииждащите вълни. Скоро влажният вятър намокри лицето и косата му, но Корбет продължи да стои на едно място, разсъждавайки над всичко, което бе узнал.

— А сега накъде, господарю? — попита Ранулф. — Каква ще е следващата ни стъпка?

Кралският пратеник продължи да се взира в морските вълни.

— Господарю — настоя Ранулф, — приключихме ли? Да не би вече да знаеш къде е останалата част от съкровището?

Корбет обърна коня си и смигна на двамата си помощници.

— Съкровището е точно под носа ни — отвърна той загадъчно. — Било е там през цялото време. Сега обаче трябва да се върнем в имението Мортлейк. Хайде! Да вървим да заловим един убиец!

И Корбет пришпори коня си през пустошта, а после по пътеката, която вървеше покрай селото и отвеждаше до имението Мортлейк.

Щом се озова обратно там обаче, кралският пратеник изведнъж започна вбесяващо да се помайва. Първо се отби в кухнята да си хапне и да си пийне, а после пък се върна в стаята си. Там взе малко пемза, мастилница, перо и парче пергамент, и ожесточено започна да записва всичко, което знаеше. Отказа да отговори на въпросите на Ранулф. От време на време вдигаше поглед, взираше се в пространството и се потупваше с перото по бузата. В следващия момент възкликваше нещо и продължаваше да пише. Отклони се от работата си един-единствен път — за да накара Ранулф да му донесе ризата на мъртвия Сердик. Когато помощникът изпълни искането му, той разгледа дрехата, промърмори си нещо и се върна към писанията си. Естествено, Ранулф не за първи път виждаше господаря си такъв.