Пантерата
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пантерата». Краткое содержание книги:
— Нещо такова.
Казах му къде съм отседнал.
— Ако още съм в града, когато пристигне приятелката ти, минете през хотела и с жена ми ще ви поканим на вечеря и истински питиета.
— Благодаря. Ако искате да дойдете на екскурзията в Мариб, има свободни места. Излиза по двайсетина долара на глава.
Горе-долу толкова плаща Ал Кайда за глава.
Помислих си, че Сана е измамливо спокоен град: не достатъчно опасен, че да те кара да не излизаш на улиците, но и не достатъчно сигурен, за да може един западняк да скита сам из него. Мисля, че всичко зависи от това кой си и каква е моментната ситуация. За нас, хората от американското посолство, Сана винаги е приключение. За Мат Лонгоу тя е просто една спирка от дълго пътуване.
Както и да е, йеменските дами, които въртяха магазина, бяха приятни, говореха английски и изглеждаха образовани. Една от тях, Аниса, настоя да ни заведе горе, където йеменски жени — предимно вдовици и разведени — режеха плат и шиеха облекла ръчно или на стари шевни машини.
В тази страна рядко може да се види жена да работи извън къщи, но магазинът и ателието, изглежда, се търпяха заради благотворителната дейност.
— Коранът учи мюсюлманите да са милостиви и да помагат на бедните — уведоми ни Бренър.
— Кой корен?
— Казах коранът.
— О, да бе. — Колко пъти мога да пусна този лаф?
Както и да е, Кейт помогна на бедните в размер на три торби дрехи, като ми напомни, че облеклото й все още е в Ню Йорк и очаква адреса, на който да бъде изпратено. Купи си също черно балто, което според Бък не било лоша дреха, ако ти се налага да се смесиш с тълпата. Не продаваха мъжки дрехи или както наричаха нещата, които навличаха местните, така че пазаруването ми се размина. Покупките на Кейт излязоха около двайсет долара, така че не мърморих и всъщност бях трогнат, че мога да дам сумата за благотворителност, отчасти от благодарност за ниските цени в страните от Третия свят.
Излязохме от магазина и Кейт скри красивото си лице зад шала. Пресякохме улицата до пазара за джамбии, малък площад, който изглеждаше така, сякаш е тук от годината на потопа. В буквалния смисъл.
Бренър ме насочи към малко магазинче, препоръчано от Бък. Собственикът, г-н Хасан, като че ли помнеше г-н Бренър. Нямаше да се изненадам, ако Бренър и Бък пазаруваха тук с отстъпка. Или че г-н Хасан може да се обади на някого, след като си тръгнем.
Бренър изглеждаше радостен да сподели с мен познанията си за извитите ками и след петнайсет минути се оказах горд бъдещ собственик на гадно изглеждаща джамбия с дръжка от рог на овен. Сто долара, свалени от първоначалните триста, защото сме американци. Или качени от двайсет, защото сме американци. Пазарлъкът с араби в сук не е от силните ми страни, така че дадох на г-н Хасан стотачката, а той добави към ножа ръчно изработен кожен колан и ножница със сребърен обков на върха.
— Някой бил ли е убит с това? — попитах г-н Хасан, съсухрен старец с бяла брада.
Той разбираше достатъчно английски, за да се усмихне, и бе достатъчно честен, за да отговори:
— Не. Вие направи първо убийство.
За миг си представих как влизам в кабинета на Том Уолш и му казвам: „Имам нещо за теб от Йемен. Затвори очички“.
След извършването на транзакцията излязохме от магазина. Бях си сложил колана с камата, която, ако проявявате интерес, се носи не отстрани, а отпред, като извитият връх трябва да сочи надясно. Ако е наляво, значи си обратен. Измислих си го.
— Този нож е пет пъти по-скъп от всичките ми дрехи — възмутено каза Кейт.
— Играчките за момчета са скъпи — напомних й аз.
Нямахме време да посетим съседния пазар за магарета, което ме разочарова, но пък беше повод да се върнем някой ден. Продължихме на запад, докато не стигнахме до широката уади, разделяща Стария град на източна и западна половини, досущ като Пето авеню в Манхатън. С това сравнението приключваше. Дерето беше пресъхнало и, както бе казал Бренър, дъното му беше частично павирано и имаше оживен трафик. Преминахме по като че ли единствения мост и продължихме на юг към джамията ал Махди.
Ако от Ал Кайда ни следяха, това бе последният им шанс да действат, преди да стигнем бронираната си кола — а аз с радост бих се възползвал от тази възможност да използвам новия си пистолет. Единственото, което наистина ме тревожеше, бе да не се появи някой сбърканяк с натъпкана с експлозиви кола или колан, желаещ да замине за рая преди вечеря. Иначе групата ни можеше да се справи с всичко останало.