Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
Пак му изкрещях:
– И това беше ужасно лошо извинение пред Ларций, Викс! Той щеше да е напълно в правото си да те продаде!
– Мислиш ли, че би ме продал на школа за гладиатори? – Викс притисна един срещу друг покритите си с белези юмруци. – Тогава ще се науча как да ги съсичам! Ще ги направя на парчета! Ще...
– Отиваш в стаята ми, не в гладиаторска школа!
Вплетох ръката си в рижавата му коса и го завлякох надолу по коридора. Той изпробва няколко нови псувни, подбрани от доковете, а аз го плеснах малко вяло, като го вкарвах в стаята. Викс беше решил тази година, че е твърде голям да спи с майка си в една стая, и се беше изнесъл на тавана при момчетата от хора. Съмнявам се, че за хористите това беше някакво подобрение на ситуацията. Синът ми беше едър за седемгодишен, а жилавото му, малко загоряло от слънцето тяло вече имаше много белези от бой с местен хулиган, от игра на "Юлий Цезар и галите", от един съдържател на таверна, който го беше пребил заради открадната бира. Моят син Викс, съкратено от Версенжеторикс. Бях мислила да го нарека другояче, но името беше заседнало в гърлото ми. И така той беше Викс.
Нямаше да мога да го задържа, ако Ларций не ме беше прибрал от бордея на крайморската улица. Проститутките не успяват да запазят децата си. Сводникът ми щеше да заповяда да го изхвърлят на хълмовете, да умре от глад заедно с всички останали нежелани бебета, независимо от мнението ми. Моят син да бъде оставен да умре на запустелия хълм, когато беше на едва няколко дни! От мисълта за това все още ме побиваха тръпки.
– Ще ме напердашиш ли? – той долови моментното размекване в очите ми.
– Не днес. Но ще стоиш тук до края на деня. И без вечеря!
Той се тръшна на леглото с широка усмивка на уста. Не знаеше кой е баща му, разбира се – малко деца на роби имаха законни бащи. Викс дори и не беше сънувал, че неговият може да е най-великият гладиатор на Рим. Това определено щеше да хареса на моя син, който мечтаеше за слава на арената и се захласваше по оръжията като пеперуда по пламъка на свещ. В Брундизиум нямаше арена, слава на бога, а синът ми горчиво съжаляваше за това. Ако бях казала на Викс, че баща му е Ариус Варварина, той щеше да се добере до Колизеума, дори и да се налагаше да пълзи до там. А не можех да причиня подобно нещо на Ариус. Нека да си мисли, че с нас е свършено. Никога нямаше да допусна да разбере, че на сто левги разстояние се намира седемгодишният му син, който израстваше като здраво рижо копие на самия него. Никога нямаше да допусна да разбере, защото знанието убива.
– Навмахия! – Галий прокара развълнуваните си пръсти по счетоводните си плочки. – Морска битка за Секуларните игри! О, това вече ще привлече тълпите! Някога виждал ли си навмахия, момче, това е морска битка. Пълнят Колизеума с вода от Тибър и докарват бойни кораби с гладиатори. Можеш ли да плуваш?
Ариус изцеди и последната капка вино от каната си.
– Да.
– Добре, добре… Виждал съм доста добри гладиатори да бъдат блъснати във водата и просто да потънат. Щеше да е жалко да те очаква подобна съдба.
Ариус го изпсува безгласно и си тръгна, поклащайки се.
– И най-добре върви да се упражняваш! – последва го гласът на Галий надолу по коридора. – Вече не си първа младост, както се сещаш. Не можеш да си позволиш да бъдеш толкова самонадеян!
На новия тренировъчен двор, който беше построен с парите от неговите награди, Ариус проведе четири двубоя. До края вече беше изморен и задъхан. Не, вече не беше млад. На трийсет и три? Трийсет и пет? Достатъчно стар, че да се буди всяка сутрин и да се чувства толкова изтощен, толкова осакатен и малтретиран до мозъка на костите си, че едвам ставаше, накуцвайки, от леглото си. Трийсет и пет години или там някъде, осем от тях прекарани на арената. Дълга кариера, три пъти по-дълга от тази на повечето гладиатори. Боевете му се планираха с месеци предварително, състоянието му – това на Галий – се беше намножило. Той беше поздравяван и следван от овации, където и да отиде, вечеряше във всички къщи на патриции, името му се знаеше от всички – и от бойци, и от зрители. Говореха, че той е най-великият гладиатор, който Рим някога е виждал.
Осем години, помисли си мрачно той. Осем години.
– Още един двубой? – попита го почтително треньорът.
– Не.
– Не можеш да издържиш още един двубой, ти, разпуснат дивако! – се чу дрезгаво тихо гласче от края на двора. – Вече си стар, Варварино!
– Но не твърде стар, че да те запратя през оградата, джудже!