Червеношийката

— Били сте се за руснаците?

— Почти. Бях пленник. Щяхме да измрем от глад. Една сутрин попитаха на немски дали някой от нас разбира нещо от свързване. Знаех това-онова и вдигнах ръка. Оказа се, че всички свързочници в един от полковете са загинали. До един! На следващия ден обслужвах полевия телефон, докато руснаците преследваха доскорошните ми другари от Естония. Беше при река Нарва…

Фауке вдигна чашата и я хвана с две ръце.

— Лежах на едно възвишение и наблюдавах как руснаците нападат немска картечница. Немците просто ги покосиха. Сто и двадесет души и четири коня лежаха на купчини пред тях, когато картечницата накрая прегря. Избиха руснаците с байонети, за да пестят муниции. От началото до края на атаката мина най-много половин час. Сто и двадесет мъртъвци. После продължиха към следващия пост. И там пак същата процедура.

Хари забеляза как чашата в ръката на Фауке леко се заклати.

— Разбрах, че ще умра. И то за нещо, в което не вярвах. Не вярвах нито на Сталин, нито на Хитлер.

— Защо тогава заминахте за Източния фронт?

— Бях на осемнадесет. Израснах в чифлик далеч на север в Гюдбрансдален, където почти не виждахме други хора, освен най-близките си съседи. Не четяхме вестници, нямахме книги — не знаех нищо. Всичките си знания за политиката придобих от разказите на баща ми. От рода ни единствено ние бяхме останали в Норвегия, другите емигрираха в САЩ през двадесетте години. Будителите ми и съседите от двете страни бяха заклети привърженици на тогавашния министър-председател Квислинг и членове на Националното обединение. Имах двама по-големи братя; те ми служеха за пример в много отношения. Участваха в Свитата75 и имаха за задача да вербуват младежи за партията в Норвегия, иначе и те щяха да хукнат към фронта. Или поне това ми казваха. Едва по-късно разбрах, че са набирали доносници. Но тогава бе прекалено късно, бях на път за фронта.

— Значи сте променили убежденията си на фронта?

— Не бих го нарекъл промяна. Повечето от нас, доброволците, мислеха повече за Норвегия, отколкото за политика. Обратът за мен настъпи, когато разбрах, че се бия за друга страна. Всъщност истината е толкова проста. И така погледнато, не бе по-добре да се биеш за руснаците. През юни 1944-а работех като товарач на един пристан в Талин, откъдето успях да се промъкна на борда на шведски кораб на Червения кръст. Скрих се в трюма и стоях там три денонощия. Натрових се с въглероден моноксид, но стигнах до Стокхолм. Оттам продължих към границата с Норвегия и се прехвърлих без чужда помощ. Беше вече август.

— Защо без чужда помощ?

— Малкото ми познати в Швеция ми нямаха доверие, фантастичното в историята ми им идваше малко в повече. Но така беше по-добре. И аз не разчитах на никого.

Той отново се засмя високо.

— После се покривах и се оправях сам. Самото преминаване на границата се оказа детска игра. Повярвайте ми, по време на войната по-опасно бе да доставиш дажбите с храна в Ленинград, отколкото да преминеш от Швеция в Норвегия. Още кафе?