Укротителят на лъвове

Младежът избърса една сълза, стекла се по бузата му.

– Побеснях, когато разбрах. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Това си е... педофилия.

Йоста поклати глава.

– По принцип съм съгласен с теб, но законовата граница е петнайсет години. Моралната страна е друг въпрос – каза той и замълча, опитвайки да си изясни малко по-добре историята на Рики. – Разкажи ми как разбра, че са имали връзка.

– Както казах, подозирах, че Виктория е с някого, когото нито аз, нито родителите ми бихме харесали – отговори Рики и се поколеба. – Но не знаех с кого, а тя отказваше да ми каже, като я питах. Това беше съвсем нетипично за нея, ние си споделяхме всичко! Един ден обаче отидох до училището по езда, за да я взема, и тогава ги видях да се карат. Не чух какво казват, но веднага разбрах. Изтичах до тях и ѝ викнах, че вече всичко ми е ясно и че според мен това, което правят, е отвратително, но в отговор тя ми изкрещя, че нищо не съм разбирал и че съм бил глупак. После хукна нанякъде. Юнас просто стоеше като идиот, а аз бях толкова ядосан, че се развиках и на него.

– Някой друг чу ли ви?

– Не, не мисля. По-големите момичета яздеха навън с по-малките, а Марта тренираше Моли в заградената ливада.

– Но Юнас не си е признал?

Йоста усети как и него го изпълва гняв.

– Не, отрече всичко. Опита се да ме успокои и продължаваше да твърди, че не било вярно, че никога не бил докосвал Виктория и просто съм си бил въобразявал. Пълни глупости. После телефонът му звънна и той се отдалечи. Но сигурно просто си търсеше извинение да не говори повече за това.

– Значи не му повярва? – попита Йоста.

Пръстите на краката му вече съвсем се бяха вцепенили. С периферното си зрение видя, че Маркус ги гледа и вероятно се чуди какво обсъждат със сина му.

– Определено не! – каза Рики, изплювайки думите. – Той беше напълно спокоен, но видях по начина, по който се караха, че става въпрос за нещо лично. И отговорът на Виктория го потвърди.

– Но защо не ни каза по-рано за това? – попита Мартин.

– Не знам, всичко беше една голяма каша. Онази вечер Виктория така и не се прибра и когато разбрахме, че е изчезнала на връщане от конюшнята, веднага се обадихме в полицията. Най-лошото беше, че знаех, че вината е моя! Ако не ѝ бях викнал и не се бях скарал с Юнас, ако я бях откарал вкъщи, каквато беше идеята, проклетият психопат сигурно нямаше да я отвлече. Освен това не исках мама и татко да разбират за връзката ѝ с Юнас. Тогава освен всичката тревога, щяха да ги измъчват и разни скандални истории. Още повече че си втълпявах, че Виктория ще се прибере. А след като не го разказах още в самото началото, стана невъзможно да го направя по-късно. Изпитвах ужасни угризения на съвестта и...

Сълзите му бликнаха и Йоста инстинктивно направи крачка напред и го прегърна.

– Шшш... вината не е твоя, не говори така. Никой не те обвинява. Искал си да предпазиш семейството си, разбираме те. Не си виновен ти – повтори той и накрая усети, че напрегнатото тяло на Рики започва да се отпуска, а плачът му да утихва.