Укротителят на лъвове

– Слушай, мога и сам да се погрижа, ако искаш. Не е нужно да седиш тук.

– Няма проблем – каза Мартин с принудена усмивка, но през цялата церемония не помръдна, вперил поглед пред себе си.

Поменът беше емоционален и Йоста се надяваше, че церемонията е дала някаква утеха на семейството. Когато прозвуча и последният псалм, родителите на Виктория се изправиха бавно, като Хелена се подпираше на Маркус. Тръгнаха по пътеката в средата, а всички останали ги последваха.

Отвън роднините и приятелите се събраха на малки групички. Денят беше студен, но красив. Снегът отразяваше искрящите слънчеви лъчи. Всички стояха потиснати, премръзнали, със зачервени от плач очи и говореха за това, колко им липсва Виктория и колко невъобразимо е случилото се с нея. Йоста видя също и страха в очите на младите момичета. Техен ред ли беше? Похитителят още ли се намираше наблизо? Реши да изчака, докато гостите започнат да се разотиват, преди да говори с тях.

Маркус и Хелена обикаляха с празни погледи и разменяха по няколко думи с всички посетители. Рики обаче стоеше сам малко встрани. Гледаше в обувките си и почти не отговаряше, когато някой го заговори. Няколко от приятелите на Виктория се скупчиха около него, но, изглежда, успяваха да изкопчат само едносрични отговори и мънкания, така че накрая го оставиха на мира.

Ненадейно Рики вдигна глава и срещна погледа на Йоста. Като че ли се поколеба за миг, но после се приближи.

– Трябва да говоря с теб – каза той ниско. – Някъде, където няма кой да ни чуе.

– Разбира се – каза Йоста. – Окей ли е и колегата ми Мартин да дойде?

Рики кимна и ги поведе към едно отдалечено ъгълче на църковното гробище.

– Има нещо, което трябва да ви разкажа – каза той и подритна земята с ботуш.

Снегът беше лек като пудра захар и се разхвърча около тях, след което се спусна обратно, блестейки.

– Нещо, което вероятно трябваше да съм разказал отдавна.

Йоста и Мартин размениха учудени погледи.

– С Виктория никога не сме пазели тайни един от друг. Абсолютно никога. Трудно е да се обясни, но двамата бяхме неразделни. В един момент обаче изведнъж усетих, че тя крие нещо от мен. Освен това започна да се отдръпва и тогава се притесних. Опитах да говоря с нея, но тя продължаваше да ме избягва все повече и повече. После... После разбрах на какво се дължи това.

– На какво? – попита Йоста.

– Тя и Юнас – каза Рики и преглътна.

Очите му бяха насълзени и си личеше, че изпитва физическа болка, докато произнася думите.

– Какво за Виктория и Юнас?

– Бяха заедно – каза Рики.

– Сигурен ли си?

– Не, не съм сигурен, но по всичко си личеше. А вчера се срещнах с Тюра, най-добрата приятелка на Виктория, и тя ми каза, че също е подозирала нещо.