Човекът от остров Луис

– Пресвета Богородице, какво правите там долу, момчета?

Беше нашият съсед, Родерик Макинтайър. По-късно разбрах, че няколко овце му се изгубили след бурята и той обикалял да ги търси сред скалите. Ако не беше това щастливо стечение на обстоятелствата, и двамата щяхме да намерим смъртта си в онази яма. Всъщност аз още се боях за Питър, който продължаваше да не дава признаци на живот.

Всички мъже, които не бяха излезли за риба, се съб­раха горе на скалата. Един от тях се спусна по въже при нас, за да им помогне да ни изтеглят. Морето се бе поукротило, но продължаваше да духа силен вятър. Никога няма да забравя изражението върху лицето на Доналд Шеймъс в онова утро. Той не промълви и дума, а само ме вдигна на ръце и ме понесе към кея, където вече чакаше лодка, за да ни откара в Лудах. Питър още беше в безсъзнание и аз чух сред насъбралата се тълпа някой да казва:

– Получил е преохлаждане. Ще има късмет, ако оживее.

Прониза ме остро чувство на вина. Нищо от това нямаше да се случи, ако не се бях изнизал от къщи за срещата с Кейт. Как щях да се изправя пред майка си в следващия живот, ако нещо се случеше с Питър? Та аз ѝ бях обещал!

Не помня много от следващите ден-два. Знам, че в Лудах ни натовариха в буса на Доналд Шеймъс и ни откараха в болницата „Свято сърце“ в Далибърг. Дори не помня как са поставили ръката ми в тежката бяла гипсова шина, от която се подаваха само пръстите ми. Католическите сестри изглеждаха страховито в своите черни одежди и бели калимявки, като някакви предвест­ници на смъртта. Имах треска и бълнувах, като ту се потях обилно, ту треперех от студ.

Когато най-сетне дойдох на себе си, навън беше тъмно, а край леглото ми светеше нощна лампа. Не можех да кажа колко време е минало, но ми се стори поразително отново да разполагам с електрическа светлина. Сякаш бях пропътувал обратно във времето към предишния си живот.

В палатата имаше общо шест легла. Някои бяха заети, но в нито едно не забелязах Питър и започнах да изпитвам лошо предчувствие. Къде се беше дянал брат ми? Измъкнах се изпод одеялото, стъпих върху студения балатум с босите си, разтреперани от слабост крака и излязох в коридора. От отворената врата в единия му край идваше светлина и се носеха приглушените гласове на монахините. После към тях се примеси и един мъжки – вероятно на доктора.

– Тази нощ ще бъде критична – каза той. – Преживее ли я, има шанс да се оправи. Всичко е на кантар, но поне организмът му е млад.

Като в транс се упътих по посока на гласовете и застанах на прага. Три глави се извърнаха едновременно към мен, а една от сестрите бързо стана на крака и ме улови за раменете.

– Защо си станал от леглото, млади човече?

– Къде е Питър? – успях да кажа само и видях как те се спогледаха.

– Брат ти има пневмония – рече докторът, към петдесетгодишен мъж с тъмен костюм.

Думата не означаваше нищо за мен, но по тона му разбрах, че е нещо сериозно.

– Къде е сега?

– В специалното отделение – отвърна другата монахиня. – Утре ще го видиш.

Но аз вече знаех от подслушания разговор, че може и да няма утре. Със свит стомах позволих на сестрата, която ме бе уловила за раменете, да ме отведе обратно и да ме сложи да си легна. Тя ми оправи внимателно завивките, като заръча да не се притеснявам и да се опитам да поспя. После угаси лампата и излезе, шумолейки тихо с полите си.