Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Аха — съгласих се аз. Тунелът започна да се разпада. От стените и пода се отчупиха големи отломки. През появилите се отвори прозираше само мрак. Продължихме напред, като ги прескачахме. Внезапно нещо удари напълно безшумно тунела за втори път и всичко около нас се разпръсна на безброй малки частички.
Паднахме.
Е, не точно падахме, а по-скоро се носехме из някаква сумрачна мъгла. Около нас вече нямаше под, стени или каквото и да е друго. Усещането беше като при падане, само дето не се виждаха никакви ориентири, за да можем да доловим движението.
— Проклятие! — чух гласа на Коруин.
Носехме се, падахме, летяхме — или каквото там правехме — известно време и той промърмори:
— Бяхме толкова близо!
— Там има нещо — обади се неочаквано Люк и посочи някъде вдясно.
Там се мержелееше някаква сивкава маса. Свързах съзнанието си с Колелцето и насочих една силова нишка в тази посока. Каквото и да имаше там, то не беше живо същество. Заповядах на нишката да ни поведе.
Не усетих някакви признаци на движение, но нещото стана по-голямо, прие познати очертания и започна да придобива лек червеникав оттенък. След като различих и стабилизаторите, вече знаех какво ни очаква.
— Прилича на онази твоя картина на Поли Джексън — каза Люк. — Има даже сняг по капака.
Да, приближавахме се точно към моя червено-бял Шевролет ’57.
— Това е овеществен образ. Извличали са го и преди от съзнанието ми — отвърнах аз. — Може би защото споменът за него е особено ярък, тъй като обичах да го гледам често. Освен това си струва — доста удачен избор в нашето положение.
Пресегнах се към дръжката на вратата, хванах я и натиснах бутона. Вратата — разбира се — не беше заключена. Баща ми и Люк също се хванаха за автомобила. Отворих вратата, седнах зад волана и отново я затворих. Двамата вече се бяха качили. Ключовете си бяха на мястото, точно както очаквах.
Опитах да запаля. Двигателят ми се подчини безпрекословно. Загледах се напред в бездънната белезникава безкрайност. Включих фаровете, но ефектът беше почти нулев.
— Сега какво? — попита Люк.
Включих на първа, освободих ръчната спирачка и отпуснах съединителя. Натиснах газта и ми се стори, че колелата се въртят. Няколко мига по-късно превключих на втора, малко след това на трета.
Подадох още газ. Мъглявата гледка пред нас като че ли изсветля леко, но аз си помислих, че това най-вероятно се дължи на продължителното взиране. Не усещах някакво особено съпротивление в кормилото. Натиснах по-силно педала на газта.
Най-неочаквано Люк се пресегна и включи радиото.
— … несигурни за шофиране — долетя мигом гласът на говорителя. — Затова ви съветваме да поддържате умерена скорост.
Последва „Керван“ на Уинтън Марсалис.
Приех съобщението съвсем на сериозно и намалих скоростта. Това предизвика ефект на леко триене, сякаш се плъзгахме по лед.
Последва усещане за движение и далечината като че ли просветна. Едновременно с това ми се стори, че тялото ми придоби допълнителна тежест и потъна по-дълбоко в седалката. След малко чувството, че се движим по твърда повърхност, стана доста по-осезаемо. Зачудих се какво ли би станало, ако завъртя кормилото, но реших да не опитвам.
Звукът от триенето на гумите стана по-твърд. Отляво и отдясно се появиха смътни очертания, които засилиха усещането за движение и скорост. Далеч напред светът изглеждаше още по-ярък.
Намалих още — започнах да усещам, че се намираме на истински път с доста лоша видимост. След няколко минути фаровете също поеха реалната си роля, разкривайки няколко отминаващи очертания, които добиха формата на дървета, насипи, храсти и скали. Огледалото за обратно виждане продължаваше да отразява познатата празнота.
— Като в доброто старо време — каза Люк. — Отиваме за пица след кофти вечер.
— Ъхъ — съгласих се аз.
— Надявам се, че другото ми „аз“ ще се сети да отвори пицария в Кашфа. Хич няма да е излишна, не мислиш ли?
— Ако стане така, непременно ще се отбия.
— Къде мислиш, че ще ме запрати цялата тази бъркотия?
— Не знам, Люк.
— Искам да кажа, че не мога да продължавам да пия кръвта ти. Ами другият Риналдо?