Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
Тя изхвърча от мястото си и се понесе към дъното на коридора, където в стая за двама се възстановяваше след черепна травма някакъв бизнесмен. Бях го виждал само няколко пъти, много по-често мярках посетителите му, които задължително бяха с охрана. С две думи — беше опасен човек.
Ритуля се появи след две минути, бледа и изплашена. Втурна се към масата и грабна телефона.
— Ема Викторовна, Лопарев е паднал в банята… Да, да… не… не може да стане, сигурно има счупване… Добре.
— Какво се е случило? — попитах аз, щом медицинската сестра остави слушалката.
— Абе паднал, двестакилограмовият му шопар! — с раздразнение подхвърли Кукличката, докато трескаво търсеше нещо по масата. — По дяволите, къде ли съм дянала ключовете?
— Какви ключове?
— От процедурната, там има количка. Трябва да го сложим на количката и веднага да го закараме до рентгена. Ама къде са тези ключове, да им се не види макар!
Рита проверяваше джобовете си, отваряше чекмеджетата на масата, безсмислено се суетеше, но така и не откри ключовете.
— Хайде да разбием вратата! — предложих аз.
Тя ме гледа с нямо изумление в продължение точно на три секунди, после решително кимна:
— Добре — хайде! Иначе, ако продължим да се мотаем, той ще вдигне такъв шум, че да ти се отще да живееш.
Никога не ми се бе налагало да разбивам врати, но бях виждал как става това по филмите. Или със силен шут с крак, или със засилване и с рамо. Вече бях застанал пред кабинета за процедури, когато изведнъж с почуда осъзнах, че в моята ранена глава дори не се и прокрадна съмнение дали ще мога, или няма да мога да извърша това. Дали ще ми стигнат силите? Кой знае защо, бях напълно уверен, че ще ми стигнат. Разбира се, нямаше да набера смелост за шут с крака — все пак съм писател, а не каратист, но сигурно щях да успея да разбия вратата с рамо.
Точно така и стана. Вратата се отвори след първия удар, но това не утеши особено самолюбието ми, защото осъзнавах, че и вратата, и бравата вероятно са доста мижави. Ритуля връхлетя като фурия в кабинета и започна да громоли с количката.
В този момент за втори път отново се изненадах от себе си.
— Че как ще го качите с количката? — попитах, крачейки бързо до момичето. — Този ваш шопар наистина е тежък, няма да можете да го вдигнете.
— Ема Викторовна каза, че ей сега ще дойде.
— Да бе, вие двете с Ема Викторовна, разбира се, сте мощна сила! — прихнах аз.
Представих си треперещото Голо мексиканско кученце Ема с тънките крачета и миниатюрните ръчички, което се опитва, заедно с крехката Кукличка, да пренесе от пода на количката огромния мъжага. Картината не изглеждаше никак правдоподобна дори ако човек си послужеше с моята писателска фантазия.
Без да искам разрешение, влязох заедно с Рита в покоите на бизнесмена Лопарев. Шишкото с внушителни размери се търкаляше в банята и хрипкаво, но изискано псуваше. Беше гол и у мен мигом се пробуди мъжката солидарност. Гащите му висяха на закачалката върху халата и първото нещо, което направих, беше да изблъскам Рита в коридора и да помогна на нещастния Лопарев да прикрие срамотиите си. Това се оказа трудна работа, защото той наистина не можеше да движи крака си, но криво-ляво се справихме с положението. В този момент аз по достойнство оцених и факта, че вратите на стаите не се заключват, и това, че както в добрите хотели, и тук в баните висят въженца, свързани със звънеца до дежурния пункт на медицинските сестри в коридора. Защото иначе ще вземеш ей така да пльоснеш, да се изпотрошиш и ще си лежиш немил-недраг, докато не те открие някой.
Естествено количката не можеше да се побере в банята и трябваше първо да измъкнем по някакъв начин нещастника в коридора и едва след това да го вдигнем. Съвсем безмозъчна бе тази Ритуля — за целта не бе нужна количка, а носилка, която може да се сложи на пода.
— Рита, трябваше да вземеш носилка! — чу се зад гърба ми сърдитият глас на Мексиканското кученце. — Какво, оглупя ли? Как ще го вдигнем? Тичай бързо за носилка!
— Ама в отделението няма носилка, Ема Викторовна — раздърдори се Кукличката. — Трябва да ида в приемната и да взема оттам…
— Значи ще я вземеш от приемната! — отряза Кученцето и в този миг аз усетих, че съм на път да се разколебая в правдоподобността на възприятието си. Треперещите голи кученца не държаха такъв тон, подобни интонации бяха по-присъщи на фокстериера, който също имаше вид на малко и крехко същество, но беше ужасно агресивен и храбър по нрав, а пък ако впиеше зъби в някоя част от тялото ти, спукана ти беше работата.
Вероятно съдбата ми бе отредила ден на малките и големите изненади. Защото по-нататък действах, без да мисля, а поразителното бе, че нито за миг не се усъмних в собствените си способности. Наведох се, подхванах пострадалия бизнесмен под раменете и коленете и със съвсем малко усилие от моя страна внимателно го сложих на количката. Дори дишането ми не се ускори. Браво, Корин! Направо да се преизпълниш със самоуважение!