Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
Видях Ана на верандата на дома ѝ. Седеше в един шезлонг — още по-красива от вчера в лятната си рокля, разголваща раменете и шията ѝ — и пиеше чай от мъничка порцеланова чашка. До нея имаше малка кръгла масичка, върху която се мъдреха тумбест чайник, захарница, каничка за мляко, още една чашка и чиния със сладкиши. От другата страна на масата в плетен стол се бе разположил някакъв мъж. Още преди да успея да определя възрастта му, аз с неопровержима сигурност разбрах, че е страстно и безнадеждно влюбен. Впрочем не бях сигурен, че перспективата пред него е безнадеждна, просто така ми се искаше да си мисля. Но нямаше никакво съмнение в това, че той е страстно влюбен. И позата му, и изразът на лицето му, и жестовете му, които съпровождаха засега недостигащи до мен думи — всичко свидетелстваше за неговата робска зависимост от събеседничката му и за готовността му напълно да ѝ се подчинява. Ана го слушаше, както ми се стори — с половин ухо, разсеяно се оглеждаше наоколо и се усмихваше едва-едва. Щом ме забеляза, тя лениво вдигна ръка и ми махна.
— Здравейте! Добре ли се настанихте?
— Прекрасно! А как са Лъки и Булит? Снощи ги срещнах в един бар и много се учудих. Наистина ли им разрешавате да ходят по такива места?
— А защо не? Аз всичко им разрешавам. Тук с тях не може да се случи нищо лошо.
Приближих се в очакване Ана да ме запознае с госта си и да ми предложи да се присъединя към угощението им с чай, но на нея и през ум не ѝ минаваше да го стори. Сметнах за неуместно да проявявам инициатива за подобно начинание, защото в края на краищата тя беше неомъжена жена и имаше право да не желае да афишира познанствата си. Изпитах леко раздразнение — няма защо да крия, че Ана много ми харесваше, — но тъй като не исках да изпадна в положението на излишния трети, мило се усмихнах и попитах:
— Как мислите, уместно ли е да отида и да се запозная с вашата съседка?
Въпросът ми не предизвика у нея ни най-малко учудване, във всеки случай нито един мускул не трепна по безупречно красивото ѝ лице:
— Мария ли имате предвид? Естествено. Тя се радва на всеки гост, вратите ѝ са отворени за всички. Смело можете да отидете. Да, между другото при нея е Еспера, кажете на момичето, че съм изпекла бисквити, нека да дойде и да вземе една чиния за Мария.
— Аз мога да ѝ я занеса — предложих с готовност. — Защо да разкарваме Еспера, след като бездруго отивам там.
Ана равнодушно кимна, надигна се с лекота и влезе в къщата. Докато се бавеше вътре, за да вземе бисквитите, мъжът буквално ме изпепеляваше с поглед. Очите му не ми харесаха. Не зная защо, но в тях имаше нещо такова… сякаш в този живот вече не му трябваше нищо друго, освен Ана, и за да я притежава, беше готов на всичко: на престъпление, на мъки, дори на смърт. Аз едва се сдържах да не настръхна под този изпълнен със страдание поглед.
— Ето, вземете. — Ана ми подаде красива старинна чиния, в която се извисяваше внушителна купчина бисквити, разпръскващи уханието на канела, ванилия и още нещо — неизвестно за мен, но с апетитен аромат.
Пръстите ѝ се докоснаха до моите и аз отново, както и снощи, бях поразен от тяхната студенина. Бяха направо ледени. А слънцето силно печеше…
Заобиколих къщата с поднос в ръка и се качих на верандата, която беше съвсем същата като на Ана. И антрето бе същото, и стълбата до втория етаж, и разположението на вратите, които водеха към хола и към кухнята. С това сходствата свършваха.
— Мога ли да вляза? — попитах високо. — Нося ви бисквити от Ана.
— Няма нужда да викате — чу се съвсем наблизо тих глас. — Еспера заспа и не искам да я будя. Влизайте.
Гласът се разнасяше отдясно, откъм хола, където в началото ми се стори, че няма никой. Но грешах. В самото дъно на стаята в старинно кресло седеше една много възрастна жена. Съвсем суха и крехка като слепен пясък. Белоснежните ѝ коси правеха сбръчканото ѝ лице още по-смугло, почти кафяво. Беше облечена с яркочервени панталони и наситенозелена блуза, украсена с пищна фльонга. Пръстите ѝ върху облегалките на креслото бяха отрупани с халки и пръстени. Бях подготвен да видя всякаква Мария, стара вещица, която живее вече един милион години и все не може да умре, но не и такава.