Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
Не, разбира се — изобщо не бях някакъв изрод. Ако се вярваше на Мимозичката, страшно много хора бяха като мен, но ние вечно се притесняваме от това, че не съответстваме на стандартите и по тази причина се преструваме и крием, че сме различни от съседа си. А напразно! Оказваше се според нея, че ние имаме право да бъдем такива, каквито сме. А ако изпитваме недоволство от себе си, ако смятаме индивидуалните си особености за дефект и се опитваме да ги прикрием или да ги коригираме, значи по този начин предаваме собствената си личност. Това твърдение, общо взето, бе спорно. Имаше много аргументи против, но и доста за. При всички случаи сблъсквах се с една теория, върху която си струваше да се помисли.
Казвах си последните думи наум, когато вече се приближавах към вратата на моята стая. Сега бързичко щях да си взема един душ, да измия пролятата с честно спортуване пот, да си взема плувките и халата и да отида в басейна…
Някой бе влизал в стаята ми. По принцип можеше да бъде всеки — и медицинската сестра, и лекарят, и санитарката, тъй като тук вратите не се заключваха, защото, току-виж, някому прилошало, а лекарят дори няма как да влезе вътре. Но след посещението на медицинската сестра обикновено върху нощното шкафче до леглото ми оставаха предписаните от лекаря таблетки, а посещението на санитарката, която чистеше стаята ми, бе белязано от навлажняването на пода и прочие повърхности, както и от блясъка на санитарния фаянс. Никой от персонала нямаше навика — пък и мисля, че не би посмял — да се рови из вещите и книжата ми. А без съмнение някой бе проявил интерес към моите книжа. Забелязах го веднага.
Всъщност в тях нямаше нищо секретно, защото не съм мафиот или политически деец, пък и нямам кой знае колко книжа в наличност. Имам предвид — книжа като официални документи. Муся отдавна вече бе отнесла обратно в офиса всичко, което прочетох и проучих. Тук останаха само бележниците ми, в които си записвах накратко някои неща, понеже не разчитах на паметта си. Нечий сполучлив израз, нечий жест, интересен навик, любопитен факт, изненадваща мисъл — всичко онова, което обикновено се съдържа в тъй наречените бележници на писателите. Понякога, ако не ми се искаше или нямах възможност да включа компютъра, записвах в тези бележници откъси, дълги по няколко абзаца. Понякога нахвърлях в тях сюжетните обрати или фрагментите от бъдещ диалог. Но веднага след като всичко, записано в бележника, се превърнеше в ръкопис, безмилостно изхвърлях самия бележник — просто нямах навика да ги пазя и да си правя архив. Наистина ли тези кратки откъслечни записки можеха да заинтересуват някого?
„Могат — отговорих си сам, — ако целта е да ми попречат да напиша книгата си за милиционерите, значи за тях е важна всяка дума и всяка мисъл. А също така — и всеки източник на информация, с който разполагам. Затова са ровили в бележника ми. Промъкнали са се съвсем близо до мен.“
И паметта ми услужливо ми поднесе случката с течението във фитнесзалата и нечиите бързо отдалечаващи се стъпки. Някой предвидливо се бе убедил, че аз се трудя на физкултурното поприще, което означаваше, че стаята ми е празна. Странно — защо, когато чух тези стъпки, не погледнах в коридора? Чух ги и веднага затворих вратата. Не исках да видя ли? Изплаших ли се? Бях предпочел да се самозалъжа, че вратата се е отворила случайно, от движението на въздуха? И на мига си бях измислил изящната небивалица за моите поклоннички, които и насън, и наяве си представят как виждат кумира си без панталони, само по шорти и с голи гърди.
Втресе ме. Стоях под хладния душ и злобно псувах под носа си, докато сапунът непрестанно се изплъзваше от треперещите ми пръсти. Да върви по дяволите басейнът, да върви по дяволите Мимозата с нейните покъртващи душата разговори, никъде няма да ида! Сега ще се облека и ще се запътя към дежурния пост на медицинските сестри в коридора. И няма да мръдна оттам, докато не накарам сестрата да си спомни кой е влизал в стаята ми. И дали това се е случило само днес, или е ставало и по-рано.
Дежурна в момента беше хубавката Рита, която постоянно ми хвърляше дяволити погледи. Същата онази Рита, с която разговарях пред къщата на обслужващия персонал, когато умря Фомич, и която за себе си бях кръстил Кукличката, но не в смисъл че тя прилича на детската играчка, а най-вече заради това, че под изопнатата ѝ до пръсване — сякаш ѝ бе втора кожа — престилка винаги прозираше някаква много ярка дреха в преливащи цветове. В безличния пашкул се криеше тропическа пеперуда. И най-изумителното бе, че Рита не разкопчаваше престилката си и не я разгръщаше, но по някакъв необясним начин даваше възможност на мъжката част от местното население да съзре скритото под белия плат бляскаво великолепие. Направо приличаше на истинска наследница на Гари Худини и Маргарита Копърфилд.