Фантомът на паметта

Аз не исках да имам деца. Не знаех защо — просто не исках и толкова. Те не ми бяха необходими, не ми бяха интересни. Срамувах се и се боях, че ако някой научи за това, хората ще започнат да ме сочат с пръст и ще ме нарекат морален изрод. Всички хора бяха длъжни да искат деца и всичко беше построено върху тази теза: пропагандата, литературата, киното, битовите отношения. Възприемах равнодушието си към децата като признак за собствената си непълноценност и се притеснявах от него. И като човек, който не обича и не разбира оперното изкуство, но виси с часове на опашка, за да си купи билети за премиерата на „Дама пика“ и възторжено възклицава по време на спектакъла, аз едва успях да се оженя за пръв път и веднага започнах да настоявам да имаме дете. Правех всичко възможно, за да не бъда разобличен, че изпитвам тези срамни усещания: дундурках Светка, нощем ставах и ходех да я видя, водех я на ясли и на детска градина, четях ѝ книжки и постоянно усещах едно тъжно напрежение във всяка своя дума, във всеки свой жест. Защото правех това, което бях длъжен, а не онова, което исках да правя.

После се разведох, ожених се за Лина и повторих същия сценарий. Имах чудесен син — Женя, но не ми беше мъчно за него и не страдах от това, че не го виждам. Исках, искрено желаех при него всичко да е наред, да е здрав и щастлив, да порасне умен, силен и честен, да получи пълноценно образование и да направи кариера в професията, която му харесва. Но не изпитвах потребност постоянно да го усещам до себе си — нямах нужда от него. Както нямах нужда и от Светка. И ако се чувствах засегнат от това, че тя се отдръпна от мен веднага след като се разделих с майка ѝ, това изобщо не бе плод на страданията ми по нея и на желанието ми да общуваме повече, а просто защото ме беше яд. Как така — бях прахосал толкова сили по дъщеря си, бях прекарал безброй безсънни нощи, за да сменям една след друга пелените ѝ, да я приспивам, да ѝ пея песнички и да ѝ разказвам приказки, бях ѝ чел толкова книги, бях пропилял десетки почивни дни в безсмислени разходки из зоологическите градини, детските театри и парковете с атракции. И къде остана благодарността за всичко това?

Изпитвах отвращение към себе си заради това, че произнасях тези думи наум и мълчешком изцеждах мислите си капка по капка от съзнанието си. Излизаше, че тъй наречената моя любов към собствените ми деца не бе нищо повече от влагане на капитал? В смисъл че влагах чувства, които в действителност не изпитвах, и в резултат получавах рента във вид на собствения си имидж в очите на семейството и на приятелите си. И, разбира се, в собствените си очи — също. Търговският проект със Светка дълго време нямаше ефект, вложените капитали не ми носеха приходи и това ме ядосваше по начин, по който би се ядосвал всеки нормален финансист. А когато миналата есен Светка се обърнала към мен с проблемите си и поискала да не казвам нищо на майка ѝ, аз съм се зарадвал и съм въздъхнал с облекчение, защото финансовата схема се бе задвижила, а вложените парички бяха започнали да трупат дивиденти. Наистина ли съм чак такъв морален изрод?