Лунен ловец [bg]

Двайсета глава

Докато карахме към офиса ми, обясних подробностите по договора за охрана. Щеше да покрива всички обстоятелства, но да съдържа и специално изключение в случай на самоубийство. Такъв е стандартът. Можеш да опазиш хората от света, но не и от самите тях. Затова смъртта й трябваше да изглежда като самоубийство. Кимна нервно. Страхът и безпокойството я обгърнаха като облак.

— Колко ще струва? — попита тя, щом приключих с изброяването на условията.

Въздъхнах. Достатъчно тежко ми бе да си представям, че ще гледам как умира. Можех да го направя — бях виждал и други мои близки да си отиват, — но никак не ми харесваше.

— Един милион.

Не гледах лицето й, докато го изричах. Не отклонявах поглед от пътя пред нас. Възцарилата се в колата тишина ми се стори безкрайна.

Най-после я стрелнах с очи, но не успях да разгадая погледа й. Когато отново я погледнах, по лицето й се стичаха сълзи. Не разбирах дали е щастлива, ядосана или натъжена. Миризмите се бяха смесили. Затова зачаках да го чуя от собствената й уста.

— Разбрахме се.

Заплака, прикрила лице с ръцете си. Страхотно. Все още не знаех какво изпитва. Сигурно не трябваше да се изненадвам от сълзите. В момента е емоционална развалина. Би могла да поговори с някого, който не е толкова замесен.

Аха. Познавах точно който ни трябваше.

Обадих се през слушалките на мобилния телефон. Наистина ненавиждам хората, които карат със залепен до ухото си телефон. Женски глас отвърна:

— Добър ден. Кабинетът на доктор Корбин.

— Здравей, Карен — поздравих я аз. — Там ли е синчето, Джон?

Долових сподавен смях, но после тя сигурно чу плача на Сю. Тонът й стана по-сериозен и загрижен:

— Може ли да му предам кой го търси?

— Да. Отец Гуидо Сардучи — опитвах се да не обръщам внимание на хлипанията на Сю. В нея бушуваха гняв, благодарност и болка. Разкихах се и почти излязох от пътя.

По дяволите, какъв коктейл! Дори не знаех има ли някаква връзка с мен. Обърнах внимание на мъката й, като й подадох кърпичка от кутията под седалката ми. Прие я с бегъл поглед в моята посока и чух как си духа носа. Завих по първата улица на изток към предградията.

— Доктор Корбин на телефона — долетя приятен тенор. — Кой ме търси?

— Белята. С главно „Б“. Как си, Синко Джон?

Въздишката бе толкова дълбока, че я чух през слушалките.

— Наистина мразя да ме наричаш така, Тони.

— Я стига — свих рамене автоматично, макар да знаех, че не може да ме види. — Ти започна.

— Бяхме деца! Аз вече пораснах.