Лунен ловец [bg]

Срещал съм много хора, които превъртаха още повече, щом започнеха да вземат лекарства. В такъв случай решението едва ли щеше да бъде мотивирано.

— Не ги препоръчвам — вдигна ръце той в умиротворителен жест. — Занимавам се с поведенчески проблеми. На Сю й липсва инструментариумът, който е вроден на повечето хора. Тя го нарича „гръбнак“. Приемам го като обяснение. Тя се нуждае от непрекъснати уверения, че има стойност. Мисли си, че е грозна, ненужна, че не заслужава любов. За начало малко постоянно насърчение няма да й навреди. Похвали я, когато прояви решимост по отношение на семейството си.

Не ми казваше нищо ново. Изобщо не бих си правил труда да разговарям с него, но не исках да разбере, че съм чул целия сеанс.

— Не се безпокой, ще имам достатъчно възможности за това, когато се нанеса. Ще бъда сам с нея и майка й.

— Ти ще се нанасяш? — По миризмата му установих, че е намерил какво да предъвква.

Точно така. Сю не го бе споменала. Интересно. Той седеше с леко отворена уста. Въпросът бе на върха на езика му. Отказа се. Примигна, но лицето му не издаваше нищо. За разлика от миризмата. Току-що бе осъзнал, че Сю не е била напълно откровена. Въпросът бе много важен, за да го пропусне просто така по време на сеанса. Думите му прозвучаха тихо и спокойно:

— Е, възможно е това да помогне. Макар всъщност да има нужда да е далеч от членовете на семейството си. Предложих й го, но не бе готова на такава стъпка. Щом си там, може постепенно да се научи да се справя с майка си и останалите, като разполага с достатъчно пространство, за да не се чувства в капан. Ако си в състояние да поддържаш поне малко професионална дистанция и не се набъркаш в кашата, знам, че ще успеем да задвижим нужните колелца.

„Нужните“ е доста относително. Може да се окаже, че окончателната ми диагноза силно се различава от тази на Джон. Ако тънкостите на занаята не предизвикат поврат в желанието й да умре, щеше да се наложи да подготвя плановете си, без да споделям с него. Въпреки това кимнах.

Поприказвахме още малко за общи приятели. Щом свършихме, отидохме при Сю в чакалнята. Тя говореше бодро, но се преструваше:

— Съвсем ли съм откачила? Задържа се доста време.

Усмихнах се.

— Не чух от Джон нищо, което вече да не ми е известно. Според него ти трябва буфер между теб и семейството ти. Каза още, че би желал да продължите да се виждате. Ти какво мислиш?

Премести поглед от мен към Джон, после кимна срамежливо и малко притеснено:

— Приятно ми бе да си поговоря с вас, доктор Корбин. Бих искала отново да го направим.

— И на мен ми беше приятно, Сю — усмивката му бе искрена и сърдечна. — Удобно ли е утре по същото време?

— Лора няма ли да мрънка? — попитах го аз.

Поклати глава. Само шоколад, никакъв черен пипер.

— Не. Ще ходи на някакво месечно събрание. Така или иначе, нямах какво да правя. Намирам, че това е важно — той настойчиво погледна Сю. — Мисля, че ти си важна.