Лунен ловец [bg]

— Те извадиха оръжие, Сузи! Такива типове ли искаш вкъщи? Ами децата на Бекки?

Това си бе проблем на Мира, не на Сю. Пък и дъртата вещица сама си бе виновна, че е приела условията на Вини. Беше извадила късмет, че той ме уважава, иначе щяха да пострадат.

Почти усетих измъчената въздишка на Сю. Изумих се, когато думите от устата й се оказаха огледален образ на моите. Навярно връзката работеше в двете посоки.

В гласа й се долавяше ярост:

— Ти започна, майко. Вини дойде, защото ти му даде обещания. Нямаше право да се въвличаш в неща, които засягат и мен. Що се отнася до оръжията, трябва да се радваш, че Тони има пистолет. Какво щяхме да правим, ако този човек бе дошъл, а Тони не беше тук и не бе въоръжен? — гласът на Сю прозвуча по-силно и по-рязко. — Да не би да искаш да прекараш остатъка от живота си в истинска инвалидна количка? Можеше да ни пребие, да ни изнасили, дори да ни убие!

Тишината се проточи няколко дълги секунди. Долових горчивината в гласа на Мира заедно с изненадата, че Сю й отвръща:

— Истинска количка. Какво намекваш?

Точно тогава отворих вратата и двете се извърнаха към мен. Сестрата вече не беше на пода. Не знаех къде е.

— Нищо, майко. Нищо, разбираш ли?

Сю тръгна с намерението да ме прегърне, но аз леко поклатих глава. Спря пред мен и миризмата й издаде силно разочарование. Дишането й бе ускорено. Виждах веничка яростно да пулсира на шията й. Тези сблъсъци не бяха никак полезни за кръвното й налягане.

— Всичко е уредено — заявих аз.

— Обадихте ли се на полицията? — попита Мира. — Арестуваха ли го?

— Не. Той просто се опитваше да получи каквото му е било обещано. Убедих го, че идеята не е добра. Отиде си. Ще се обадя на един познат да поправи оградата. Докато се върна, портата и оградата ще бъдат обезопасени.

Полъх на страх блъсна носа ми. И двете изглеждаха притеснени.

— Ще ходиш някъде?

В гласа на Сю имаше нюанс, който вече бях започнал да разпознавам. Съчетание от страх и ревност.

— Излизате! — възкликна Мира. — Що за бодигард сте вие?

По изражението на Сю разбрах, че е съгласна с майка си по този въпрос. Уф! Поех си дълбоко дъх.

— Виж какво, Сю. Трябва да отидем до офиса ми, да попълним документите и да направим график, който устройва и двама ни.

Съгласи се колебливо. Появи се сестрата. Окото й бе насинено чак до побеляващата руса коса. Вини трябва да я е проснал още с идването си. Държеше чанта в ръка и се готвеше да си тръгне. Беше трудно да се ориентирам сред всичките чувства, които бушуваха из стаята, но мисля, че бе уплашена и разгневена.

Въздъхнах. Сю нямаше да остави майка си сама. Един поглед към сестрата ме убеди, че е решена да напусне, без дори да е изрекла думите.