Дяволът държи свещта [bg]

Това си беше заплаха. Виждаше как тя я преценява. Накрая отвори. Той влезе в коридора на подредената къща. Кухнята беше синя с раирана пътека диагонално на пода.

— Мога ли да седна? — Посочи един стол.

— Щом не сте в състояние да стоите прав в продължение на шейсет секунди, предполагам, че можете — тросна се тя.

Скаре поклати глава. Що за човек беше? Вероятно не е съвсем добре? Госпожа Винтер не спомена нищо подобно. А тя все пак е наред, както и да го погледнеш. Защо е избрала тази чудачка за приятелка? „Нека Господ ми прости за арогантността“, помисли си той. И седна. Реши да не изважда тефтера и химикалката си. Просто седеше и я гледаше. Тя се занимаваше с нещо при кухненския плот. Той се огледа. Видя шишето за хранене. Стоеше до кафе машината. За какво ли й е?

— Името ви, Ирма Фюнер, е написано на пощенската кутия — подхвана предпазливо.

— Така се казвам — отговори тя обезсърчително.

— Просто е много необичайно. По правило на пощенската кутия стои името на мъжа. Или двете. Или само фамилията.

— Мъжа ми го няма — обясни тя.

Скаре се замисли.

— Няма ли го? Казахте, че е болен.

Тя се обърна рязко и се вторачи в него.

— Кога? — попита бързо.

— Последния път, когато говорихме.

— Не ви познавам!

Лицето й се изкриви от тревога.

— Не — съгласи се той, — но сме говорили и преди. Даже съвсем наскоро. Нима вече сте забравили?

Загледа се в нея изпитателно.

— Разкажете ми какво знаете за Андреас.

Тя му обърна гръб и сви рамене.

— Ще стане бързо. Не знам нищо. Той никога не си беше вкъщи, когато ходех на гости на Руни.

— Ходех? Не ходите ли вече при госпожа Винтер?

— Не се чувствам твърде добре — смени темата тя.

— Разбирам — кимна той, но изобщо не разбираше. Долавяше само, че има нещо нередно. — Разкажете ми за съпруга си.

Тогава жената се обърна. Тънките й устни бяха изгубили цвят.

— Изостави ме — съобщи кратко тя.

— Отдавна ли?

— Единайсет години.

— И сега мислите, че е мъртъв?

— Вече не го чувам.

— Но се оправяте сама?

— Стига да ме оставят намира. Но цялата тази върволица на вратата ми лази по нервите.

— Цялата тази върволица? — Той наостри уши. — Какво искате да кажете?

— Нищо. Но толкова много странни хора се шляят навън вечер. Обикновено не отварям. Държа вратата заключена. Само понеже сте униформен, рискувах. Иначе не е лесно да видиш от какво са направени хората.

— От какво е направен Андреас? — попита той бързо.

— Не Андреас — възрази тя. — Сега той е странен. Сякаш синтетичен.

— Какво? — Скаре се препъна в отговора й.