Дяволът държи свещта [bg]

Неочаквано тя започна да изглежда леко провокативна. Той слушаше озадачен, анализирайки се вътрешно. Това ли беше първото, което си мислеше, когато срещне някоя жена? Или не? Като изключим, когато срещна Сара. Но първо Елисе. И понякога, рядко, госпожа Бренинген на рецепцията. И иначе, хм, когато една жена с красива. Но ако не е привлекателна по някакъв начин? Тогава я отхвърля. След като преди това… Прекъсна реда на мисли.

— Много ли работа остава по картината?

Кимна към платното; на лицето липсваха нос и устни; само очите бяха загатнати като две зелени сенки под червена къдрица.

— Да. Но с главата няма да правя нищо повече. Обещах никой да не може да го разпознае и ще спазя обещанието си. Къде е той? — попита тя внезапно.

— Не знаем. Разполагам единствено със Зип, а той не е особено склонен да сътрудничи. Какво ще правите сега? — продължи Сейер. — Него го няма и вие няма да можете да работите повече по картината.

— Той все пак ще се появи — сви рамене тя. — В противен случай това никога няма да се превърне в нещо повече от скица. Бихте ли обмислили да ми позирате?

Сейер се закашля от изненада.

— Струва ми се, споделих какво е отношението ми по въпроса.

— Полезно е бариерите да се рушат — отбеляза тя. — Да се съблечеш и да се оставиш да те изучават, да се оставиш да те видят очите на друг човек е много освобождаващо.

„Да застана пред тази жена — помисли си той, — без нито едно парцалче върху себе си“. Очите й да са навсякъде, анализиращи очи, които го поглъщат, докато се превърне в едно впечатление. Не онзи, който всъщност е, а само впечатлението, което оставя в нея. Което е уникално за нея. Какво би видяла? Едно петдесетгодишно жилесто тяло в добра физическа форма; зачатък на екземи тук-там по тялото; линията при кръста, където кожата му е по-бяла; белег надолу по дясното му бедро, който блести бял и гладък. И така час подир час, докато го вгради в платното за една малка вечност. Някой ще го купи, за да го закачи. Да го гледа. „Но защо това е толкова по-плашещо от перспективата да те снимат?“ — чудеше се той. Защото лещата е мъртва и не съди. Страхуваше ли се от осъждане? Ще победи ли нещо, ако се изправи да позира? И в такъв случай до какво би довело това? Сейер усещаше, че любопитството му не включва него самия, простираше се само до останалите.

Любезно и коректно й благодари за помощта.