Дяволът държи свещта [bg]

— Никога не съм тормозил никого — изрече тихо.

Прокашлях се заплашително.

— Не и досега — продължи той. — Пет пари не давам дали ми вярваш, или не. Знам кой съм.

— Аха? Трябва ли да се знае нещо?

— Да — промърмори той. — Отне ми малко време, но сега знам.

Въздъхнах мълчаливо. Никой не е толкова мъдър колкото младите, когато тъкмо са започнали да проумяват.

— Къде отиваш? — попита тихо.

— Навън. Но първо ще се облека.

— Къде ще отидеш?

— Далеч — отговорих уклончиво.

— Не е нужно да го правиш — каза уморено. — Ще поема вината.

Едва след един кратък момент думите паднаха на мястото си и аз схванах значението им. Дойде ми в повече. Изправих се, треперейки.

— ЩЕ ПОЕМЕШ ВИНАТА ЛИ? АНДРЕАС — ТУК ИМА НЕЩО ВАЖНО, КОЕТО ТИ Е УБЯГНАЛО! ВИНАТА Е ТВОЯ! РАЗБИРАШ ЛИ МЕ?

Той премигна ужасено от избухването ми. У старите жени има повече сила, отколкото младите момчета предполагат. Не е зле да внимават. Продължавах да треперя; стоях с леко разкрачени крака, за да не падна от превъзбуда. Изведнъж той се разплака. Сълзи и сополи се разтекоха обилно. От него миришеше — тежка, сладникава миризма от възпалената рана на главата му; от неподдържаното тяло. Миришеше на пръст и картофи, на изгорял прах от печката, която светеше до червено. О, как плачеше. Нужно ми беше сега, точно преди да си тръгна, да чуя това. Да го отнеса със себе си. След това плачът постепенно утихна.

— Никога няма да се обадиш. Не държиш на думата си. Страхлива си и си луда. Изобщо не може да ти се има доверие.

Прехапах устни толкова силно, че сълзите ми рукнаха.

— Чудиш се защо съм те избрал? Защото си толкова грозна, Ирма.

Започнах да се треса.

— Грозна и дебела; червата ти висят навън. Никой не може да обича такава като тебе.

Надигнах се и изкрещях.

— Млъкни!

— Виждам разширените ти вени през чорапите. Мамка му, колкото гроздови зърна са.

Продължавах да стоя, обзета от желание да го разкъсам, да го смачкам с голи ръце. Беше безгранично грозен, когато го каза. Изгубих самоконтрол. Стоях, поклащайки ръце. Изглеждах нелепо. Усещах го, но не можех да удържа яростта, която напираше в мен. Изпитвах потребност да удрям и да унищожавам, да налагам. Изведнъж усетих прилив на прекалено много сили. Някакъв яростен излишък, който заплашваше да ме разкъса на парчета. Премина в болка, гореше като огън и аз потърсих нещо в тъмната изба, за да го счупя, но не видях нищо подходящо. Имаше само стари пластмасови мебели; сандъкът с картофите; старо стъкло от прозорец, подпряно на стената, и едно сандъче с инструменти. Стоеше под дърводелския тезгях. Отворено. Измъкнах един чук с гумена дръжка. Върнах се, застанах пред него. И тогава се случи — точно докато стоях там и се перчех, докато демонстрирах надмощието си и му внушавах, че трябва да внимава. Точно тогава той се засмя! Чашата преля. Готова съм да понеса повечето неща: да не ме забелязват, да не ме чуват, някой да крещи или да удря. Но не и това. Да се смее. Замахнах силно. Улучих го някъде в бялото чело и смехът му прекъсна, замря в слаб стон и аз ударих още веднъж. Чукът уцели пода няколко пъти, всеки път се разхвърчаваха по няколко бели искри, когато стоманата удряше цимента, а аз продължих да удрям, усещах как онова под чука постепенно губи фасон и омеква. Изведнъж видях лицето си в старото стъкло. Той имаше право. Бях грозна. Затова продължих да удрям, докато силите ми позволяваха. Беше хубаво. Чувствах се празна. Тялото ми бавно се успокои. Огледах се с парещи очи. Чух лека въздишка. Дали идваше от Андреас — последен остатък от дробовете му, или някой ни гледаше? Не знаех. Нека се пробват! Останах дълго с вдигнат чук, загледана в сенките.