Сенки в снега [bg]

— Сериозно? — възкликна Рут. — Може да се направи бомба от лайна? — Изглеждаше заинтригувана. — Не мога да повярвам.

— Химически тор, не лайна. Вярвай, ако щеш. Не ме интересува — отвърна Бовоар. Всъщност, даже предпочиташе тази реакция. Имаше моменти, когато самият той не можеше да повярва. Бяха най-хубавите моменти. — Вещица — изломоти.

— Слабоумник — процеди Рут и му наля чаша чай, който приличаше на гранясала вода. Седна и отново скръсти ръце пред гърдите си. — И какво друго е направил лудият фермер?

Жан Ги все още виждаше ясно изражението на шефа си, никога нямаше да го забрави. Недоверието и изненадата, изписани на лицето му. Още нямаше тревога или паника. Те щяха да се появят след миг.

— Какво сте направили? — попитал бе Гамаш.

— Вързал съм я.

— Към какво?

— Трябва да ви ангажирам с нещо, за да спечеля време. — В тона на похитителя отново се прокрадваше увещание, хленч, сякаш молеше Гамаш за разрешение или за разбиране, или за прошка.

Отвън, в просторното общо помещение на отдела, полицаи се взираха в компютърни екрани, тракаха бясно по клавиатури, слагаха си слушалки. Даваха и приемаха нареждания.

Главен комисар Франкьор изгледа Бовоар продължително, обърна се и се отдалечи. Жан Ги си пое въздух — дори не бе забелязал, че е спрял да диша, и бързо се върна в кабинета на началника си.

— Кажете ми — настояваше авторитетно Гамаш.

И човекът му каза. След това даде слушалката отново на полицай Пол Моран.

За последен път чуваха гласа на похитителя. Можеше вече да е сред мъртвите.

— Съжалявам — повтори полицай Морен. — Много съжалявам.

— Вината не е твоя. Ранен ли си? — попита Гамаш.

— Не. — Младият мъж звучеше така, сякаш е уплашен, но не иска да му проличи.

— Не се тревожи. Ще те намеря.

Кратко мълчание.

— Да, сър.

— Още не си отговорил на въпроса ми — прекъсна го Рут нетърпеливо. — Да не мислиш, че ще те чакам цяла нощ? Какво друго беше направил фермерът освен бомбата от лайна?

Жан Ги сведе поглед към бялата пластмасова градинска маса и опипа с пръсти грапавите й ръбове. Смахнатата дърта поетеса навярно я беше намерила в някоя крайпътна канавка или на бунището.

Боклук, който е бил непотребен на някого. Но тя го бе прибрала в дома си.

Дълго време инспекторът се взираше в масата, а мислите му блуждаеха. Никой не знаеше за това, не бе излизало в публичното пространство. Беше му ясно, че и сега не бива да го споделя.