Момичето и нощта [bg]

— Имам нещо за теб — каза той, сменяйки темата.

Стефан направи крачка встрани и лицето му внезапно бе осветено от една от белите крушки на светещите гирлянди. И неговите очи бяха зачервени и с тъмни кръгове под тях, сякаш не бе спал от много време.

— Да не би да си разбрал кой финансира строителните работи в гимназията?

— Не точно. Запознах моя стажант с нещата, но тайната е добре пазена. Той ще се свърже с теб, когато открие нещо.

Пианели потърси с очи сина си и му махна с ръка.

— За сметка на това успях да хвърля поглед на окончателния проект. Строежът ще е наистина грандиозен. Някои от нещата струват безбожно много пари и не мога да разбера каква е ползата от тях.

— Какво имаш предвид?

— Един проект за голям парк с розови насаждения, наречен „Градината на ангелите“. Да си чувал за него?

— Не.

— Това е умопомрачително. Амбицията е да се построи едно място за преклонение, което ще се простира от днешните лавандулови полета чак до езерото.

— Какво ще рече място за преклонение?

Той вдигна рамене.

— Стажантът ми го каза по телефона. Не схванах всичко, но имам нещо друго за теб.

На лицето му се изписа тайнствено изражение и Стефан извади от джоба си един лист, на който си бе водил бележки.

— Сдобих се с полицейския доклад за смъртта на Франсис Бианкардини. Наистина много е страдал, клетият старец.

— Измъчван ли е бил?

В очите на журналиста проблесна злорадо пламъче.

— Да, и то жестоко. За мен това потвърждава тезата за уреждане на сметки.

Въздъхнах.

— Какво уреждане на сметки, Стефан? Пак ли с твоята история за мафията и прането на пари? Помисли за секунда, по дяволите. Дори и Франсис да е работил за тях, което аз лично не вярвам, защо да го убиват?

— Може би се е опитал да измами момчетата от Ндрангета.

— Но защо? Той беше на седемдесет и четири години и имаше куп пари.

— За тези типове парите никога не са достатъчно.

— Зарежи това, твърде глупаво е. Франсис наистина ли се е опитал да напише с кръв името на нападателя си?

— Не, момичето ми призна, че е измислило това, за да придаде драматизъм на статията си. Обаче той се е опитал да се обади на някого точно преди да умре.

— Знае ли се на кого?

— Да, на майка ти.

Запазих самообладание, мъчейки се да обезвредя бомбата, която ми бе заложил.

— Напълно логично, те са съседи и се познават още от училище.

Пианели кимна, но в очите му се четеше: „Разказвай тези приказки на другиго, приятел, аз няма да се хвана на тях.“

— Знае ли се дали тя му е отговорила?

— Питай я сам — отговори той, като допи безалкохолната си бира.

— Хайде, прибираме се вкъщи, утре имаш тренировка по футбол — подхвърли Пианели, като отиде при сина си.