Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
А Иванчо Кутийката се справи така бързо и блестящо с новата си длъжност секретар на разбойническата банда, че ако работеше в съвременно предприятие, без съмнение щеше да получи някакво звание или орден. По онова време обаче нямаше обичай да се отличават добрите работници с подобни звания, та за да му отдадат заслуженото, колегите му започнаха шеговито да го наричат министър на финансите. Шегата им не бе далече от истината, защото бюджетът на Иванчо Кутийката растеше с невероятна бързина и скоро щеше да се изравни с тогавашния държавен бюджет. При това приходите му, за разлика от тези на държавния бюджет, се набираха без особени усилия, достатъчно бе да съчини едно писъмце от няколко реда и да го изпрати на съответния адрес. След няколко дни исканата сума биваше доставяна на посоченото място или донасяна по нарочен човек. Писмата на Кутийката не съдържаха и намек от заплаха, а напротив, ласкаеха получателите с такава почит и вежливост, каквато не се среща даже в официалната кореспонденция на средните векове. «Ваша пресветла светлост», «Светло Христово чадо» — така се обръщаше Кутийката към разните чифликчии, бакали и джамбази, като молеше «коленопреклонно» да турят ръка на християнското си сърце и да чуят гласа на това сърце, което прелива от милост към ближния и им повелява да пожертват еди-каква си сума за спасението на собствената си душа. Чичо Мартин държеше съдържанието на писъмцата да събужда милосърдие към нуждаещите се, а съчиняването и стила, като всеки началник, предоставяше на даскалското въображение на своя секретар. Тези писъмца, написани с черно мастило и калиграфски почерк, се изпращаха в бели пликове, превързани с червени копринени панделки, и скрепени с печата на чичо Мартин, имаха въздействието на папски индулгенции. Никой дотогава не можеше и да предположи, че нашенските богаташи са натъпкани до гуша с толкова библейски добродетели. Даваха с дясната ръка, без да знае лявата. Даваха не само сумата, която им подсказваше милостивото им сърце, но и придаваха от себе си, ей така, «от мен да мине». След всичко това не остава съмнение, че на никого от тези благочестиви мъже и през ум не минаваше да сметне собственото си благодеяние като принуда и да се оплаче на властта. Можем следователно със сигурност да заявим, че за зло или за добро, модните напоследък почини за обсебване на чужди пари са си чисто добруджанско изобретение, но в наше време напълно опорочено, защото се прилагат с отвличане, насилие и други непозволени средства. Впрочем историята е пълна с примери на подобно опорочаване на много благородни идеи и начинания. В сравнение с американската или италианската организация например добруджанската, т.е. истинската, бе един доброволен съюз между бедни и благородни личности, които «дават», за да си осигурят едно спокойно пребиваване на небето. Изобщо у нас подобни мероприятия винаги се извършват така чисто, че човек, както и да ги гледа, непременно ще ги види с измити лица, с изрязани нокти на ръцете и сресани, та не може да открие в тях нищо друго освен добрия тон.
Поговорката казва, че българинът, щом се сдобие с пари, бърза да ги хвърли на камък, а нашите момчета бяха българи с изключение на циганина Аптараман. Благородната им професия обаче не позволяваше да се заселят на едно място и да строят къщи и те започнаха да страдат от строителна треска. Никой от тях не бе притежавал недвижим имот и чичо Мартин виждаше, че мечтаят да турят нейде камък върху камък, за да покажат нагледно поне част от своето богатство. И понеже нямаше как другояче да удовлетвори желанието им да имат свой кът, чичо Мартин реши да построи една обща къща, която нарече с непознатото по онова време, но внушително име резиденция. (Не ми е удобно да отбележа даже в скоби, че и резиденциите по нашата земя са добруджанско изобретение.) Тя бе построена на общи начала в гъстата дъбова гора, на около час и половина от града, до един извор, от който изградиха чешма с четири чучура. Резиденцията не блестеше с архитектурен стил, но пък приютяваше собствениците като родна къща, където можеха да разполагат със самостоятелна стая, да играят карти, да посрещат гости и главно да размишляват спокойно за смисъла на живота. След години, когато хората от нашия край си спомняха за резиденцията и искаха да изтъкнат ролята, която бе играла в живота на разбойниците, казваха многозначително: «Да знаят да говорят тези порутени стени!» Останките от стените несъмнено знаеха много неща, ала не можеха да ги разкажат, та с тази работа ще се заема аз, когато му дойде ред.