Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Изобщо всеки си умира по свой, неповторим начин и с това, уви, само с това смъртта напомня гения, който твори по свой неповторим начин. При това никой не знае кога и каква умирачка го очаква, тъй че смъртта си е истински хазарт. Още с раждането си хвърляме зара, цял живот очакваме да видим какво ще ни се падне и никога не успяваме да видим. Когато видим какво ни се е паднало, вече е малко късно. Та като мнозина и аз мечтаех за лека и приятна смърт. И завиждах на моя роднина, на генерала и дори на Молиер. Поради вродената си скромност обаче за героична и славна смърт не смеех и да помисля, макар че не щеше да е лошо да завърша земния си път някак по-прилично. Колко по-хубаво би било например, ако «благородното ми сърце престанеше да тупти», докато съчинявам някаква история, ръката ми изтърва писалката, след като е написала думата «всъщност» пред самата развръзка, тъй че да се получи нещо като незавършена Девета симфония, или поне докато помагам на някоя престаряла жена да се качи в трамвая. За съжаление обстоятелствата, които станаха причина да премина в отвъдния свят, бяха така прозаични и нелепи, че с удоволствие бих ги премълчал, мили ми читатели, ако не знаех с какъв интерес очаквате да чуете какво ми се е паднало на зара. Между другото случаят ми предоставя чудесна възможност да удовлетворя най-после дългогодишното ви очакване да чуете нещо интересно от моя милост. Починах от вода. Не като онзи мой съученик от вино, а от водата в тоалетната. Зарът показа вече каквото трябваше да покаже и «напразна е всяка земна суета». Изглежда, че по силата на някакъв неизвестен нам закон всеки се сдобива с такава смърт, каквато е заслужил приживе. Народът добре го е казал в една поговорка…
Преди осем години казанчето в тоалетната ми се повреди. Повиках човек да го оправи и човекът го оправи. Дадох му двайсет лева и той си отиде. След около седмица потече тръбата, оная част от водопровода, на която са закрепени крановете за топла и студена вода. Повиках пак майстор, той ги поправи, взе си обичайните двайсет лева и си отиде. Не мина седмица, прокапа чешмата в банята, а като видя от нея, прокапа и душът. Дойде ред и на чешмата в кухнята. Майсторът оправи и нея, но тогава пък се повреди казанчето в тоалетната… За да не ви досаждам с тези банални истории, ще дам думата на моята домашна статистика. За осем години смених тридесет и седем казанчета в тоалетната, осемдесет и два пъти виках майстор да оправя чешмите в банята и кухнята. На деветата година се сетих да сменя казанчето със сифон, който струваше тринайсет лева. Дойде един, постави го, взе ми двайсет лева за работа и ме увери най-искрено, че сифонът ще ме преживее и пак няма да се повреди. За доказателство ми даде номера на телефона и данните от паспорта си, за да го издиря и поискам парите си обратно, ако предсказанието му не се сбъдне. Аз се въодушевих от честната му постъпка, дадох му още десет лева, а той, в отговор на щедростта ми, пожела «никога вече да не се срещаме по служба». Така и стана.
На следния ден сифонът започна да хърка при употреба, а след още няколко дни да гърми като оръдие. Заедно с това чинията в тоалетната взе да се пълни с вода, защото каналът, който бе съединен с този в банята, изглежда, отново се бе запушил. Потърсих същия майстор, но телефонът му не даваше сигнал. Не успях да намеря друг, защото следобед ми се наложи да отида по бърза работа в провинцията. Върнах се от провинцията след два дни. Преди да пъхна ключа в бравата, чух шуртене на вода, замириса ми на мокро дърво. Антрето се бе превърнало в локва. Втурнах се из стаите — и там същото. Само тук-там подутините на паркета стърчаха като тракийски могили. Надзърнах в тоалетната — сифонът си течеше игриво и весело като планинско ручейче и понеже каналът беше запушен, водата се бе разляла по цялото жилище. Едва успях да си обясня как се бе случило нещастието и ето че на прага застанаха съседите от долния етаж. За беда и те бяха прекарали два дни извън София и току-що се завърнали. Съпругата каза, че и долу у тях е море, припадна и се разля като медуза върху мозайката. Събрахме пихтията й в едно одеяло, свалихме я на долния етаж и я изсипахме в леглото.