Преди да се родя и след смъртта ми

Чичо Мартин притежаваше неприятната способност мислено да се отделя от себе си и да се наблюдава отстрани, тъй че сега виждаше съвсем отблизо един претенциозно издокаран по последна мода млад мъж, който пристъпваше из чуждия двор с разсеяна походка на тежък чиновник, излязъл на «тънка» разходка из градската градинка. Лицето на младия мъж издаваше голямо вътрешно напрежение, а левият ъгъл на устата му бе леко повдигнат във вид на запетайка. В тази запетайка, обърната с опашчицата нагоре, бяха събрани на едно място страхът и дързостта му и тя именно придаваше на лицето му жалко и смешно изражение. В същото време младият човек бе готов да изпусне на земята голямата кожена чанта, да бръкне за част от секундата с две ръце в двата джоба на сакото си и да стреля като каубой от американски филм с единия пистолет напред, а с другия назад, без да се цели. В комина на къщата изпърха някаква птица и младият мъж мигновено се притаи. Стори му се, че нечия ръка се показа иззад комина с насочен към него пистолет. Всички се бояха от безотказния му куршум, който улучваше винаги «в челото между веждите», тъй че не бе изключено някой смелчага да го изненада иззад комина, за да прикрие лицето си в случай на несполучлив изстрел. Из комина излетя огромен бухал, мина над главата му и се изгуби в сумрака.

Чичо Мартин беше страшно разочарован от младия мъж и заплашително му пошепна: «Кълна се в честта на околийския началник, че няма на света по-жалък страхливец от тебе! А при това сме всепризната знаменитост на Добруджа. Добре, че народните поети са повърхностни съчинители и нямат понятие от човешката душевност, та сплашиха хората с нашето пословично хладнокръвие. Иначе околийският началник, който сега наднича иззад пердето, сигурно щеше да види колко сме смели и с голи ръце да ни натика в мазето. И всичко това заради страх от смъртта! Господи, та нали бяхме решили да я презираме до последния си дъх? Нима забравихме собствения си девиз да излезем завинаги от хралупата на живота и да го боцкаме по сополивия нос? Животът, който не заслужава да си мръднеш малкия пръст за него, ала ни е даден за еднократно ползване, та не можем и на кучетата да го хвърлим, пък и да го хвърлим, едва ли ще го ядат. Защо в такъв случай да се боим от смъртта? Тя е неотменима и обезсмисля всичко земно. Какво значение има колко дълго и как си живял, дали си бил добър, или лош, след като умреш? Това е то ахилесовата пета на битието — и праведните, и неправедните изчезват яко дим. Смъртта е нищо, защо да се съобразяваме с нищото? Ако тя не е нищо, боговете нямаше да предпочетат безсмъртието и да си гледат живота цяла вечност. Дават ни се чувства, мисли, желания, а после идва някой, взема всичко това и ни превръща в нищо. Та какво по-голямо безсмислие от това? Не можем, казват ни, да прозрем висшия промисъл на природата или на Бога. Не можем, защото е невъзможно да се прозре безсмислието. Какво бихме помислили например за Микеланджело, ако изгаряше творбите си, след като ги създаде? Това, ще речете, никога не би могло да се случи. Ами ако все пак се случеше? Тогава ще кажете, че той ще да е бил луд. Е, това вече е някакъв отговор, благодаря!… А някои мъдри люде се опитват да намерят дълбок смисъл в смъртта и това е, обзалагаме се, само от страх пред нея. Тя е най-неестественото, тайнственото и загадъчното, което става с нас, и ония искат да й се подмажат. Кой знае, може би смъртта да дарява някакъв живот там, горе, за ония, които тук са се примирявали с нея. Ако можеха с ходатайство да си осигурят вечен живот на земята, щяха да пречупят гръбнаците си от поклони. Ако имаше един безсмъртен човек на земята, същите тези философи и мъдреци, които твърдят, че смъртта е естествено явление, щяха да му завиждат най-много и да го клеветят с доноси пред оня, който го е удостоил с вечен живот. Зер едно човешко безсмъртие ще бъде от тяхна гледна точка неестествено явление…