Преди да се родя и след смъртта ми

И — ла комедиа финита. В преносен смисъл аз, разбира се, бях свършил още преди да се родя, а сега вече и в прекия смисъл.

Мечтата ми, общо взето, се сбъдна. Не се мъчих дълго, не досадих на близки и познати, не ми остана даже време да направя равносметка на живота си, както правят порядъчните хора. На всичко отгоре проявих и малодушие пред смъртта, но наша милост никога не е бил от ония, чиято «храброст е жадна за опасности», тъй че и до последния си дъх останах верен на себе си.

Никога не бях се виждал мъртъв и първото нещо, което сторих, естествено, бе да застана отстрани и да се наблюдавам в новото си състояние. През целия си живот бях мислил с ужас за края и същевременно тайно бях завиждал на ония, които бяха успели веднъж завинаги да се освободят от страшната мисъл за него. Все ми се струваше, че няма да издържа на ужаса и болките, а ето че успешно ги преодолях и се озовах «оттатък» здрав и читав, за което можех заслужено да се поздравя. Предсмъртните ми мъки не продължиха много, но трябва да са били така остри и непоносими, щото съм загубил съзнание, паднал съм от леглото на пода и съм се потопил наполовина във водата. На лицето ми бе застинала малко глуповата гримаса, езикът ми бе изплезен неприлично като на обесник, очите отворени (едното бе под водата), десният крак, кой знае защо, вдигнат на ръба на леглото, та от изтъркания ток на обувката ми все още се изцеждаха капки и зловещо цопкаха в наводнения под. Ръцете ми стискаха одеялото там, където го бях захапал със зъби, тъй че приличах повече на мокър плъх, изхвърлен след корабокрушение на брега, отколкото на благовъзпитан и почтен мъртвец. Изобщо не бях очарован както от поведението си, тъй и от външния си вид. Вярно е, че поначало в смъртта има нещо много жалко и неестетично, нейното единствено и безспорно качество е нейното безпощадно безпристрастие, с което осъществява истинското равенство между хората. Вярно е също така, че обстоятелствата, при които настъпи кончината ми, бяха съвсем прозаични, и въпреки това изпитвам известно угризение, че не успях да придам по-достолепен и даже по-артистичен край на земните си дни.

Зная, скъпи ми читатели, с какво нетърпение очаквате да ви разкажа за отвъдния свят и съм щастлив, че най-после и аз ще имам възможност да ви кажа нещо, което другите литератори не са ви казвали. Зер аз съм първият, който по някакво висше благоволение или изключение ще ви съобщи вести «оттам», а вторият след мен ще бъде вероятно Исус, и то ако благоволи да изпълни обещанието си, което даде на човеците отпреди две хиляди години. Най-после духът на един смъртен ще може да надникне във великите и мъчителни тайни — има ли «горе» друг, по-висш живот от този на земята, има ли преди всичко Бог и ако го има, каква е ролята му във вселената, защо е създал човека в грях, да го измъчва, под предлог че желае да го направи съвършен по свое подобие, или по други причини, дали сам той е съвършен и милостив, след като обича да измъчва своите създания, защо е приготвил ад и рай, ако не е отмъстителен и жесток, защо, защо, защо?… Та аз може би ще предизвикам революция в човешкото битие! Представете си, че всичко онова, което обещават религиите на смъртните — блаженство, съвършенство, — наистина го има горе, тогава сигурно ще видим как сума мъртви атеисти се усукват около дядо Господ, за да изкупят великата заблуда на своя разум, а живите ще бъдат тъй страшно злепоставени, че няма да си намерят място на земята. Ако пък атеистите се окажат прави и горе няма нищо, то тогава да му мислят вярващите, от храмовете и светилищата им няма да остане камък върху камък. Много прапрамъдрости, които са заблуждавали човечеството с хиляди години, ще отидат по дяволите. Но да видим, да видим!