Кукловодът

След пет минути Алекси излезе от метростанцията и аз го проследих с поглед, когато се отправи към будката за вестници. След него не излезе никой. Той също влезе в сладкарницата и излезе след по-малко от минута, като за миг спря да прочете бележката, която Катрина беше оставила на пухкавата бабичка зад тезгяха. В бележката подробно беше описано къде да слезе, ако искаше да се срещнем. Ако се върнеше в метрото, това щеше да означава „не“.

Бях нарушил обичайната схема и ясно виждах тревогата и колебанието, изписани на лицето му. След секунда той прекоси улицата и аз го последвах, като се придържах към пресечките и входовете на магазините, за да остана незабелязан. Не видях никого. Доколкото можех да преценя, беше сам.

Накрая той стигна до средата на един парк и спря до статуя на конник, каквито можеш да видиш навсякъде по света. Руснаците наистина си падаха по статуи, убеждавах се в това всеки ден. След минута Катрина се приближи към него. Той изглеждаше изненадан и напрегнат, но после се отпусна, когато тя му обясни коя е и защо е там. Видях, че устните му се движат, и предположих, че вероятно тъкмо й обяснява колко се възхищава от начина, по който съм уредил срещата. Или пък й казваше, че съм страхлив идиот.

Говориха си почти десет минути. За това време обиколих парка няколко пъти, като се оглеждах внимателно. Освен няколко просяци, които се препъваха в сутрешния мраз, не видях никой, който да изглежда подозрителен или не на мястото си.

Най-сетне те си стиснаха ръцете и Арбатов се отдалечи, като остави Катрина да се оправя сама. Проследих го обратно до метрото. Ако наистина го следяха, трябваше да са цял екип с електронна връзка помежду си и да си го предават от агент на агент. Трябваше да са покрили целия район с десетки свои хора. Изглеждаше ми разумно да предположа, че не го следят.

Върнах се на зигзаг в хотела и след няколко минути на вратата се почука. Беше Катрина, широко ухилена и радостно развълнувана. Аз все още се потях обилно от напрежение и притеснение. Знаех, че има повод за тревога; тя очевидно не смяташе така.

Щом влезе, попита:

— Е?

— Никой не го следеше. Почти съм сигурен. Как мина твоята част?

— Отлично.

— Това ли е? Отлично?

— Беше много мил.

Потропах с пръст по коляното си.

— Добре, но довери ли ти се?

— Разбира се. Каза, че идеята да използваме мен е блестяща. Имал много информация за нас и това бил по-добър вариант да я предаде, отколкото да се среща с теб.

— Какво друго ти каза?

Тя се усмихна.

— Че е забелязал някакъв непознат мъж да го следи и дори в този момент този мъж обикалял из парка и ни наблюдавал.

Катрина ме посочи с пръст.

— Господи, облечен си точно като човека, когото описа!

Много, много смешно.

— И какво друго? — изръмжах.

— Каза, че знае един страхотен ресторант, където сервират истинска руска кухня, и на мен много ще ми хареса.