Кукловодът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кукловодът». Краткое содержание книги:
За да се справи с купищата следствени материали, предоставени от обвинението, той наема дъщерята на руски емигранти Катрина Мазорски, която прилича на пънкарка, но се оказва отлична юристка и незаменима помощничка.
В процеса на търсене на доказателства, които да спасят клиента им от смъртното наказание, двамата попадат на невероятен заговор, в който генерал Морисън е само неволна пионка. Следите минават през коридорите на властта в Белия дом и заседателните зали на Кремъл, за да ги отведат до човека, насочвал и управлявал световната политика в продължение на десетилетия — Кукловода.
Катрина ловко се намеси:
— Кой проведе интервюто?
— Морисън. Беше в командировка във Вашингтон и ми насрочи дата.
Дотук никакви изненади.
— Колко добре го познавахте?
— Достатъчно добре.
— Как бихте описали отношенията си? Професионални, приятелски или… — Катрина остави изречението си недовършено, за да даде възможност на Тина да попълни празното място.
Устните й се свиха на милиметър.
— Той ми беше началник. Виждахме се всеки ден.
— Познавахте ли жена му? — попита Катрина.
— Виждала съм я.
— Приятелки ли бяхте?
— Аз съм секретарка. Движехме се в различни социални среди.
— Някога виждали ли сте генерал Морисън да се занимава с нещо подозрително? — попитах.
— Не.
Катрина се намеси рязко:
— А общувахте ли с него?
— Какво имате предвид под „общуване“? — засече я Тина със същата изкусителна чупка в устните.
Не се очертаваше скоро да я поканят в „Менса“, но все пак беше очевидно, че знае накъде водят тези въпроси.
— Ходили ли сте у тях на вечеря, били ли сте заедно на кино, поддържахте ли връзка извън офиса? — поясни Катрина.
— Не. Никога.
— А чукахте ли се? — попита много спокойно Катрина.
Помислих си, че ще изпищи, но вместо това Тина още по-спокойно се облегна назад и отговори:
— Не.
— Сигурна ли сте?
Това й се стори много смешно.
— Има ли някакъв начин да не си сигурна за подобно нещо? Но не ме разбирайте погрешно — само да поисках, можех да го имам.
— Наистина ли? — попита Катрина. — И защо не го направихте?
— Не е мой тип.
— Защо не е ваш тип?
— Защото е натопорчен женен кретен. Предпочитам натопорчените кретени да не са женени.
За да сме съвсем наясно, попитах:
— И никога не сте имали връзка с него?
Тя ме погледна.
— Не.
Усетих известно облекчение, а Катрина попита:
— А някоя друга имаше ли?
Тя изведнъж се поколеба, така че Катрина се наведе към нея.
— Има и по-труден начин да го разберем. Ще накараме съдията да издаде призовка и ще ви зададем същия въпрос в стая за разпити в Щатите.
Колебанието й се изпари.
— Имаше няколко гаджета, да.
— Няколко?
— Беше записан в една руска агенция за компаньонки, от която му осигуряваха момичета. Освен това излизаше и допълнително с няколко рускини.
За секунди настъпи тежка тишина, докато двамата с Катрина си разменихме погледи и се опитахме да запазим самообладание, без да издадем изумлението си. Търсехме мотив за предателство, а това звучеше точно така. Старши офицер от разузнаването, който чука половината град, при това Москва, направо си проси изнудването.
— Жена му знаеше ли за тях? — попита Катрина.
— Не.
— Откъде сте сигурна? — попитах аз.
— Никога не съм й казвала.
— А защо?
— Тя беше приятна жена. Реших, че е по-добре да не знае, за да не страда.
— А вие как разбрахте? — попита Катрина.
— При мен пристигат телефонните сметки за офиса, а местните разговори минават през руски телеком. Когато някой номер ми е непознат, го проследявам. Така разбрах за агенция „Сибирски нощи“ и момичетата, на които се обаждаше. Но не съм казвала на никого. Поне докато следователите не повдигнаха въпроса.
Важното в случая беше, че руските разузнавателни агенции също имаха достъп до тези телефонни сметки. А големият шок пък беше в това, че и Еди знаеше за тях.
За да сме сигурни в последното, попитах:
— И те вече знаеха?
— О, да.
— Откъде?
— Откъде да знам? Попитайте ги.
Катрина отново ме изгледа проницателно и попита:
— Морисън имаше ли някакви приятели тук? Някой, с когото да говорим?
— Полковник Джак Брансън, заместник на военния аташе — отвърна тя. — Доста работеха заедно.
— И как да го открием?
— Пробвайте в кабинета му. Съседната врата.
Брансън беше офицер от ВВС, към средата на четирийсетте, оплешивяващ, със слабо лице, много висок и кльощав; беше с невзрачна физиономия, но с интелигентни очи. Когато влязохме в кабинета му, той беше приведен над бюрото си и изучаваше нещо през лупа. Вдигна очи, взе тайнственото нещо и го бутна в едно чекмедже. Хората от разузнаването са страшно забавни.
— Здравейте — каза, като се опитваше да звучи дружелюбно. — Мога ли да ви помогна?
Представих и двама ни и той ни посочи къде да седнем. Поговорихме си за него, жената, децата, живота в Москва и прочие. Когато изчерпахме темите от фалшива вежливост, аз попитах:
— Е, и откога познавате генерал Морисън?
— Откакто дойде преди две години. Аз работя тук от три, така че го посрещнах.
— Мис Алисън каза, че сте приятели.