По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Като видя настъплението им, младият Девандел погледна с тревога съветника, облегнат на карабината си.
— Какво ще кажете, Джон?
Великанът трепна, прокара няколко пъти ръка по челото си и вместо да отговори, попита:
— Колко коне имате в конюшните?
— Тридесетина, Джон.
— Яки ли са всички?
— Истински мустанги, навикнали на дълги преходи.
— Въжета имате ли?
— Колкото искате.
— А брадви и триони?
— Също, но за какво ви са?
— Господин Девандел — каза великанът бавно, — ако останем тук, преди още да настъпи нощта скалповете ни ще красят щитовете или гамашите на червенокожите. Нито врящото масло, нито карабините ни ще успеят да върнат пълчищата им.
— Да не би да замисляте бягство?
— Да, и то неочаквано.
— Как?
— Оставете тази работа на мен. Оставам ви десет души, другите взимам с мен, заедно с двамата трапери. Нещата няма да траят дълго и преди индианците да се усетят ще сме готови да се измъкнем.
— И вие вярвате, че ще можем да се измъкнем през тия две колони червенокожи?
— Надявам се, ако всичко мине добре.
— А после?
— Нека ни гонят. Нашите коне не са по-лоши от техните.
— О, да.
— Дори далеч по-отпочинали. Открийте огън на дълго разстояние, господин Девандел и четвърт час не разчитайте на мен.
След тези думи съветникът напусна моста заедно с двамата трапери и шестима негри и мулати.
Междувременно индианците приближаваха, но без много да бързат, като понякога надаваха бойния си вик, с явното намерение да сплашат защитниците на асиендата.
Гордата Яла водеше една от колоните заедно с Лява Ръка, възседнала прекрасния си бял кон, който рязко се отличаваше между всички останали, предимно червеникави или черни. Носеше великолепната си наметка, която се спускаше като царска мантия, а карабината си държеше с опрян приклад върху врата на жребеца. Ужасната жена приближаваше безстрашна, с презрителна усмивка на устните си, без дори да отмести глава, когато някой куршум просвирваше край нея.
Черен Казан и Червен Облак водеха другата колона.
Стрелбата ставаше все по-гъста. Вихрушката от куршуми се изсипваше над асиендата, които се забиваха в гредите и тракаха препуснаха, обвивайки се в дим и огън. Ужасни крясъци и викове съпровождаха бесния кариер на конете.
Стрелбата ставаше все по-гъста. Вихрушката от куршуми се изсипваше над асиендата, които се забиваха в гредите и тракаха по покривите. Макар и добре прикрити зад мостовете, негрите и метисите падаха един след друг. Вярно е, че също много индианци се свличаха от седлата и оставаха неподвижни върху тревата, както и много от конете им падаха възнак, за да не се изправят никога повече.
Подпомогнат от двамата трапери и шест-седем души от асиендата, през това време Джон работеше усилено. Беше изкарал от конюшните тридесетте коня, все прекрасни животни, грижливо подбрани сред най-добрите, които преди свободно са пасели из полята на чифлика, беше ги разположил в две редици зад стобора, откъм страната на реката и прекарал през мундщука на първите петнадесет здраво въженце, за да им попречи да се разпръснат щом се видят на свобода. Докато негрите удържаха двете редици коне, Джон с брадва в ръка, следван от двамата трапери, мина под моста, храбро защитаван в същия миг от сина и дъщерята на полковника, и започна да сече с все сила траверсите, които свързваха главните греди на стобора. Отслабена в протежение на десетина метра поради липсата на подпори, оградата взе да се клати. Тежко на защитниците й, ако в този момент индианците бяха нападнали откъм тази страна! За миг биха се озовали вътре в асиендата без помощта на стълби. За щастие на нашите хора, червенокожите още не бяха се хвърлили в атака, макар да бяха на няколко крачки от рова Страхувайки се да не би отново да опитат врящото масло върху гърбовете си, те искаха по-напред да извадят от строя колко го се може по-голям брой от обсадените чрез усилена стрелба.
Джон беше вече на края на подготовката си. Въпреки градушката от куршуми, която не преставаше да вали над асиендата, той се изкачи на моста и стигна до децата на полковника, около които се бяха струпали последните защитници.
— Да тръгваме, господа! — извика с мощния си глас, за да надвие шума на гърмежите. — Който остане е загубен! След четвърт час индианците ще бъдат тук и ще скалпират когото си искат.
— Наистина ли искате да направите опит за пробив, Джон? — попита младият Девандел и погледна загрижено сестра си, която не преставаше да стреля с малката си карабина и да дава пример за необикновено самообладание.