По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Безкрайна тъга бе налегнала пленниците Дори Хари и Джордж имаха загрижен и мрачен вид. Къде ги водеше Яла? Какво щеше да прави с тях и защо ги беше пощадила? О. те никак не вярваха на клетвата на Лява Ръка. защото познаваха лъжите на индианците. Една-единствена надежда, макар и много вяла. им даваше отчасти малко смелост: спасението на Джон
Храбрият съветник вече бе изчезнал, закрилян от необикновено щастие, тъй като конят му не излезе за миг от ивицата твърдина по дъното на саваната. Те знаеха, че той няма да ги изостави, стига да открие помощ по пътя си. Но дали щеше да я намери или щастието щеше да му обърне гръб? Не трябваше да забравят, че на изток кръстосваха ордите на шайените. вече господари на прерията, и безспорно нямаше да пропуснат лесно съветника да стигне до Арканзас.
По обяд дългата колона се отдалечи бързо от Соленото езеро, спря да почине сред високата трева на прерията и даде на конете, които изглеждаха напълно изтощени, по-дълъг отдих. След като изрязаха тревата в голям кръг наоколо, за да не избухне неочаквано пожар, сиусите и арапахите се приготвиха да бивакуват. В средата поставиха четиримата пленници, на които бяха развързали китките, затова пък — здраво бяха пристегнали краката им, макар че не бе възможно никакво бягство. От предпазливост накладоха ниски огньове, на които поставиха да се пекат големи парчета бизонско и говеждо месо, а конете пуснаха да пасат свободно. Освен това поставиха часови около бивака, за да избегнат всякаква изненада от страна на американски войскови части.
Докато индианците наглеждаха дългите шишове над огъня и пушеха лулите си, синът на полковника се обърна към Хари и Джордж, които се мъчеха да изглеждат по-бодри, отколкото бяха всъщност:
— Е, господа, вярвате ли, че за нас всичко е свършено и ще оставим скалповете си в ръцете на тези кръвожадни бойци?
— Не знам какво да ви отговоря, господин Девандел — отговори Хари. — Намирам единствено много странно, че досега ни пощадиха, вместо да ни скалпират веднага на брега на саваната.
— Може би са ни пощадили, за да изтърпим ужасните мъчения на стълба.
— Можеха да го сторят преди. Не, струва ми се, че тази проклета Яла има други намерения.
— Да ни държи като заложници в случай, че войната завърши в тяхна вреда, така ли?
— Може би, господин Девандел.
— Но не сте убеден.
— Признавам.
— И тогава? — попита с тревога младежът.
— Човек би трябвало да може да чете в ума на Яла.
— Какво ли крои тази нещастница?
— Нищо добро, разбира се. Струва ми се, че по жестокост надминава всички индиански вождове.
— Тогава нека побърза да ни убие!…
— Не призовавайте толкова бързо смъртта. Мен ми се иска тя да дойде колкото се може по-късно.
— Тогава имате някаква надежда, нали?
— Какво да ви кажа, аз си мисля постоянно за нашия смел Джон, господин Девандел.
Младежът поклати глава и направи жест на отчаяние.
— Слаба надежда — рече след това с въздишка. Разговорът им, в който Мери и Джордж не бяха взели участие, понеже се намираха зад тях, бе прекъснат от пристигането на двама индианци. Те им носеха изобилна, макар и не разнообразна вечеря, състояща се от нещо като качамак, полят с меча мас и рибен хайвер, и големи парчета кървящо говеждо месо, гарнирани с малко къпини. Макар и подтиснати, пленниците, които не бяха яли от предишния ден, приеха със задоволство вечерята; после, като видяха индианците да си лягат около огньовете, последваха примера им.
Този пръв престой продължи почти до залез, след което двестате бойци се метнаха на конете и отново поставиха между тях пленниците. Колоната вече се канеше да тръгне, когато Яла, следвана от Червен Облак с Минехаха зад него, мина покрай двамата трапери и двете деца на полковника. Заела тържествена поза във великолепната си мантия, тя ги удостои едва с ироничния си поглед.
— Дано Великият Дух те прокълне, вещице! — викна й Хари, опитвайки се напразно да скъса въжето, което отново бяха завързали около китките му.
— Какво казваш, бледолики? — попита жената, докато спираше белия си кон.
— Къде ни водиш? — попита траперът, изпълнен с гняв.
— Ще узнаеш по-късно.
— А какво смяташ да правиш с нас?
— Ще узнаеш по-късно.
— Да ни скалпираш?
— Ще узнаеш по-късно — повтори за трети път Яла със сухия си, режещ глас. После отпусна юздите и се отдалечи в бърз тръс, който разлюля диплите на мантията и дългите й черни коси.