По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— И все пак би трябвало да се задоволят с добитъка…
— Ех… не познавате Черен Казан, или по-точно онзи, който води ордите на сиусите. Ще ни нападнат настървено, бих казал отчаяно и няма да си отидат, преди да заловят вас и сестра ви.
— Толкова ли ни мразят?
— Какво може да очаквате, вие сте децата на полковник Девандел, човекът, който винаги е бил най-големият враг на червената раса, пък и … има и друго, което сега не мога да ви кажа. Не случайно баща ви ме изпрати тук.
— А много ли са индианците?
— Две племена. Много работа ще ни отворят и трудно ще се отървем от тях, господин Девандел. Двадесет души за отбрана на асиендата не са кой-знае колко.
— Какво ме съветвате да правя, Джон? Вие имате опит в тези сражения.
Съветникът не отговори. Изправен върху вътрешния парапет на стобора и облегнат на карабината си, погледът му бе вперен в памуковите плантации, с бели цветове.
— Господин Девандел, какво правите с памуковите семена? — попита той неочаквано младежа, който продължаваше да чака отговора му.
— Извличам масло, с което през зимата захранвам печките.
— Разполагате ли с достатъчно количество от него?
— Петнадесетина бъчви и повече, ако не се лъжа.
— А имате ли големи съдове или казани?
— Да, Джон.
— Наредете да ги напълнят и сгреят добре.
— Какво искате да правите, Джон? — попита учуден момъкът.
— Врящото масло ще послужи, за да сгреем добре гърбовете на арапахите и сиусите. Побързайте, господин Девандел, остават само няколко часа до залез и нощта няма да мине без индианците да се опитат да се нахвърлят отгоре ни.
Изведнъж направи някакво движение и се обърна към двамата трапери, които си приказваха зад него с мис Мери
— Минехаха къде е? — попита ги.
— Коя е тя? — попита синът на полковника.
— Малката индианка.
— Защо ви тревожи тази млада червенокожа?
— Вие не я познавате, господин Девандел Джордж, Хари, идете да я потърсите, докато аз подготвям отбраната. За сега присъствието ви не е необходимо.
Двамата трапери, които знаеха с какво хитро момиче имат работа, се стрелнаха към къщата, но останаха смутени, когато не я намериха в салона. Минехаха беше изчезнала.
— По дяволите! — изруга Хари и сви юмруци. — Къде ли е избягала тази малка пепелянка? Повече се страхувам от нея, отколкото от Черен Казан. Ако бях на мястото на Джон щях да я вържа за един бор, за да нахраним ястребите урубу. Хайде да я потърсим, Джордж.
Към тях се беше присъединил и управителят, за да ги води.
Двамата трапери огледаха стаите на първия етаж, после горните, като обърнаха всичко наопъки, дори преровиха тавана без да открият следа от дъщерята на Яла.
— Хитрушата е побегнала! — каза Хари, който не изглеждаше толкова загрижен, колкото би трябвало да бъде, защото предпочиташе тя да е по-далеч.
Все още неубедени, минаха през конюшните, после през навесите, затлачени с чували, пълни с царевица и планини с памук, под които бе лесно да се скрие, но и това не даде резултат.
— Да не се занимаваме повече с нея — каза Джордж. — Щом си е отишла, толкова по-добре.
— Но къде е могла да избяга, след като мостовете бяха вдигнати? — попита Хари.
— Нали знаеш, че червенокожите са ловки като маймуни. Сигурно се е покатерила по стобора и се е спуснала в рова. Може би се крие в треволяка по дъното му. Да върви по дяволите!… Толкова по-зле за нея, щом иска да получи един душ от врящо масло.
Вече убедени, както и управителят на чифлика, че малката дивачка се е възползувала от момента, в който никой не е мислил за нея, за да догони сънародниците си, двамата трапери се върнаха на двора, където Джон и синът на полковника трескаво подготвяха отбраната.
Зад укрепения стобор гореха много огньове, а над тях къкреха казани и тенджери с памучено семе, което издаваше непоносима смрад. Някои от негрите непрекъснато ги пълнеха с черпаци, чиято дръжка бе много дълга.
Междувременно покрай укрепения стобор бяха заели място другите, заедно с метисите, но всички те показваха възхитителен войнски жар — трябваше да защитят скалповете и кожата си.
По края на боровата гора се показаха други индиански ездачи, които нахално препускаха и стреляха наслуки, без обаче да дръзнат да се приближат. Друга една група бе слязла по брега и отвлякла голяма част от добитъка в гората, но защитниците на асиендата вече се бяха примирили с тази загуба, понеже не им достигаха сили да попречат на този грабеж. Джон се беше опитал да изпрати няколко куршума срещу тях, но без успех, тъй като разстоянието бе значително, а теренът — осеян с дървета.