По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
Яростният пристъп на индианците, който би трябвало да свърши със завземането на асиендата, след този първи неуспех, замря. Наличието на рова, което те вероятно не бяха забелязали, а и широчината му, която конете не можеха да прескочат, но най-вече врящото масло, обгорило живи двадесетина от най-смелите им бойци, ги принуди да прекратят атаката. След като изпразниха за последен път карабините си, отрядите от сиуси и арапахи се оттеглиха в безпорядък към боровата гора, за да не се излагат на излишни загуби.
Яла, Лява Ръка, Черен Казан и Червен Облак се оттеглиха последни, излагайки се с неподражаема смелост на изстрелите на двамата трапери и на съветника — изстрели, които по истинско чудо бяха отишли напразно.
— Е, Джон, вярвате ли, че ще нападнат отново, след суровия урок, който получиха? — рече синът на полковника, когато и последните индианци изчезнаха в мрака.
— Господин Девандел — отвърна съветникът и поклати глава, — те са поне петстотин, а петстотин червенокожи, решени да съберат урожай от скалпове, могат да всеят страх дори в цял полк доброволци от границите.
— Значи вярвате, че повторно ще се върнат в атака?
— Водят ги Яла, Лява Ръка и Черен Казан, а аз знам колко струват те.
— И все пак, след вашето чудно хрумване…
— Колко масло имате още?
— Пет или шест бъчви.
— И нищо друго?
— Нищо.
— Но сигурно имате много бали памук.
— О, да, колкото искате.
— Хм… Кой-знае… Може би ако напълним рова с огън бихме успели да ги държим няколко дни настрана… но после?
— Никой ли няма да ни дойде на помощ?
— Е, ще дойдат… но кога?
Изведнъж направи неопределено движение.
— Какво искахте да кажете, Джон? — попита младежът, на когото не бе убегнал жестът на съветника.
— Преди да напусна баща ви, чух да се говори, че правителството натоварило полковник Чивингтон да прекоси прериите на Сенд Крик с доброволците от 3-ти Колорадски полк.
— Дали е влязъл в бой или още се намира отвъд Арканзас? Все пак е много далеч от нас — каза младежът с въздишка.
— Знам, господин Девандел, и тъкмо затова не очаквам от този полковник никаква помощ, макар златните реки на Колорадо да не са толкова далеч, колкото мислите.
— Значи трябва да отстъпим пред напора на червенокожите?
— Последната дума още не е казана. Да се поверим на бог и на смелостта на хората ни.
— Вие познавате тази жена, която ръководеше атаката, онази с бялата наметка, нали? Кажете ми, Джон.
— Не я познавам — отвърна съветникът.
— Но защо сиусите имат за вожд жена?
— Кой-знае? Не познавам бойците от планината.
— Все пак имам едно лошо предчувствие, Джон.
— Какво, господин Девандел?
— Че тази жена е познавала баща ми.
— Не знам — отвърна съветникът.
— Вие знаете, че е бил принуден да се ожени за индианкасиу преди брака си с майка ми.
— Не знам дали наистина е била сиу, господин Девандел, но не отричам, че съм чувал да се говори, че преди баща ви имал за жена червенокожа, следствие на не знам каква необикновена случка.
— Дали не е тази, която ръководеше нападението?
— Не знам, господин Девандел.
— Както ви казах, не се страхувам за мен, а за сестра ми.
— Червенокожите трябва първо да минат през труповете ни, а още не сме умрели.
— Но ще подновят атаката си.
— Е, ще видим.
— Ако баща ми беше тук с доброволците си…
За да прикрие вълнението си и избегне някакъв отговор, съветникът се наведе над стобора. От рова идваха глухи стенания. Изгорените бойци на прерията все още шаваха в последен, предсмъртен гърч. Те бавно гаснеха сред калта на дъното на рова, която отчасти облекчаваше болките им, като от време на време издаваха вой, приличен на този на вълци, когато освирепели от глад, нападат колите на заселниците.
Джон се облегна на карабината си и най-подир каза на сина на полковника:
— Ще почакаме.
Небето бе покрито с гъсти облаци, които светкавиците от време на време осветяваха зловещо. Гръмотевиците ечеха все повече, големи капки дъжд почнаха да падат, и да чукат по навесите на асиендата и покрива на къщата. Негрите и мулатите криеха под ризите си ударниците на карабините си, понеже се страхуваха, че червенокожите могат да нахълтат всеки миг отново в рова. Но страховете им не се оправдаха. Индианците се бяха оттеглили в боровата гора, където запалиха огромни огньове, вероятно да изпекат воловете и овните на полковника, сякаш да си отмъстят за претърпяната загуба.
Вяла надежда започваше да прониква в душите на защитниците, че може би индианците са решили да се откажат от повторна атака, но още при първите слънчеви лъчи, когато небето едва просветляваше, петстотинте ездачи отново се появиха в края на гората, разделени на две големи колони. Всички мъкнеха големи борови клони, вероятно да хвърлях над рова, да им послужат като мостове.