Древноиндийската култура

Макар изпълняван след смъртта, погребалният ритуал не е по-малко важен. Не би могло да се каже, че индиецът посреща смъртта със студено безразличие, че бърза да се отърве от сегашния живот или че близките на покойника, обладани от вярата във вечния кръговрат на живота, не изпитват покруса. Затова ритуалът е насочен и към превъзмогване на ужаса от смъртта изобщо, и към утешение от загубата на близкия, и към необходимостта от достойно погребение. Но индусът има много по-философско разбиране за смъртта. То не е разбирането на древногръцкия философ например, че човек не трябва да се бои от смъртта, защото докато сме живи, нея я няма, а когато тя дойде, нас вече ни няма. Това разбиране визира престоя на човека на Земята. За индийските мислители щом смъртта е неотменна за всеки роден, човек не трябва да се чувствува щастлив от раждането, нито да оплаква смъртта. Всеки идва от неизвестното и отива в неизвестното. Така че мъдрецът разглежда раждането и смъртта като равноценни.

Концепцията за живота след смъртта, смесените чувства на страх и обич към умрелия, огромното желание за безпрепятствен преход от света на мъртвите към този на дълго щастие в обществото на боговете и най-вече перспективата за окончателно освобождение на душата от кръговрата на ражданията и смъртта правят схващането за нея, а от там и погребалния ритуал доста по-своеобразен.

От култа на жертвоприношения знаем, че огънят е разглеждан като посредник между хората и боговете. Оттук идеята за изпращане на умрелите в света на боговете посредством огъня трябва да не е била толкова неприемлива. Погребението на мъртвите чрез кремация било разглеждано като вид жертвоприношение и станало преобладаващо, макар в отделни случаи да се практикува заравяне в земята или спускане във водата. Целият живот бил разглеждан като жертвоприношение, а смъртта — като последен жертвоприносителен акт в земното съществуване. И макар религията да се е променила значително с времето и старата ритуална практика да била изоставена, древната традиция е запазена и до днес.

Изглежда, чувството на примирение на умиращия е общочовешко, защото човек се изправя очи в очи с един вечен закон, с една неотменна истина. Според вярващите той влиза в особено общуване със свръхестествените сили. Но спокойствието на индуса, който вярва, че ще пребивава в небесата и ще се прероди отново на Земята, е много по-ясно изразено. Той буквално взема участие в началните етапи на своя погребален ритуал. Той се прощава вътрешно спокоен със своите близки и със света. Раздават се подаръци и дарения за неговото бъдещо щастие, но не с мисълта, че умрелият ще се ползва пряко от тях. В свещения огън, поддържан от него, се правят приношения. Между другото, в древната индийска медицина има раздел за симптомите на смъртта, по които може да се определи времето на нейното настъпване от няколко месеца до няколко седмици, до ден и даже часове с наближаването й. Малко преди смъртта в устата на умиращия поставят вода от Ганг и листа от туласи. След като издъхне, умрелият се поставя на специално приготвена носилка, като му се пожелава да помни добрините, които е извършил в служба на боговете и на хората. Тялото, съпроводено от най-близките, се отнася до мястото на кремация, най-често на брега на река. Процесията се придружава от крава, с чиято помощ умрелият да премине океана на смъртта. Тя е дадена като дар и се отпуска на свобода. Следват измиване на трупа, приготвяне на кладата с трупа върху нея. Преди поднасяне на огъня към кладата се изрича химн към Агни, който се моли да приеме изцяло тялото, да не го оставя в сгурия, да не му причинява болка, нито да обикаля напразно около него, да го превърне в пепел, а духа да отведе до неговите предци. „Нека органът на знание се отправи към Слънцето, нека виталният дъх потъне в атмосферата, нека той се отправи според своите добродетелни постъпки към небето или към Земята, или към просторите на водата“ — се казва в химна. Следват утешаване на опечалените с припомняне на преходността на живота, събиране на праха, пречистващ обред и други.