Древноиндийската култура
- Автор: Чолаков Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Древноиндийската култура». Краткое содержание книги:
Когато синът създаде семейство и сам добие деца, бащата е готов да се оттегли от активни семейни задължения. Той напуска дома и се заселва понякога придружен от своята жена в гората. Това е третата част от неговия живот — ванапраща. Той е изпълнил общо взето своя дълг към предците, отглеждайки ново поколение; към мъдреците — крепители на интелектуалния живот на обществото. Сега трябва да отдели повече грижи за собственото си физическо, интелектуално и духовно усъвършенстване. Артха-материалните придобивки и кама-легитимните удоволствия в неговия живот като стопанин остават за неговите деца. Неговият сексуален живот е на изчерпване, неговите физически нужди са намалели. Но това не е живот без връзка с обществото. Той общува с други като него. Приемането на гости си остава все така висока чест за него, както е била за отшелниците да се грижат за Рама. Животът в гората е изпълнен с интелектуални и духовни занимания, между които рецитацията на Ведите и служенето на огъня заемат основно място.
Както може да се очаква, към този начин на живот преминават най-вече брахманите и не малко кшатрии. Индийската история е съхранила много случаи, когато царе са поставяли на трона свои синове и са се оттегляли в гората. Не се споменава обаче за вайши — ванапраща. Явно приемането на такъв живот винаги е било въпрос на свободен избор, но той действително предлагал реална възможност както за лично усъвършенстване на индивида, така и за по-пълно хармонизиране на обществото, защото възпрепятствал невинаги явния, но вечен конфликт между поколенията.
Решеният да следва докрай пътя на духовно освобождение след определен период преминава в следващия етап — санняса. Ако досега е държал под строг контрол артха и кама, сега практически трябва напълно да се разграничи от тях. Той няма постоянно обиталище и не може да остане на едно място повече от едно денонощие с изключение на четирите месеца на дъждовния сезон. Като саннясин той избръсва главата и брадата си, облича червено-кафява дреха в знак, че принадлежи към орден, издържан от подаяния, и спи на земята. Вече не служи пред огъня. Разбрал до края суетата на живота с неговите радости и скърби, той медитира върху безкрайното, придобил себепознание и невъзмутимост. На упреците и ругателствата отговаря с благословия. Доближава се все повече до освобождение приживе.
Истинско съвършенство на личността и хармония в обществото не могат да се постигнат, ако религиозното и гражданското поведение на човека не се основават на трайно регулиране на неговите морални и духовни отношения. Ето защо дхарма не само включва, но и до голяма степен почива върху способността на индивида както да отчита своите грешки, така и реално да се самонаказва заради тях. Така в обсега на дхарма влиза цял разред действия, които най-общо могат да се обозначат като покаяние, изкупление, самоналожено наказание.
Макар действия от този характер, извършвани по морални и религиозни подбуди да се срещат във всички общества, в Индия те заемат особено място. Това личи и от поразяващото богатство, стародавност и разнообразие на литературата, създавана в продължение на повече от две и половина хиляди години и съставяща неразделна част от Дхарма-шастрите.
Индийската концепция за небето и ада е твърде своеобразна най-вече затова, че човек не остава в тях завинаги, след като е изминал веднъж земния си път. Той изживява наградата си в небесата или изтърпява наказанието си в ада и се връща отново на земята прероден и се преражда, докато постигне истинско сливане с Абсолюта. От тази концепция следват две особености. Първата е, че адът все пак си остава най-страшното наказание за човека, след това идва опасността човек да се прероди в животно при това в най-низше и накрая наказанието да живее на Земята в страдание, печал и нещастие. При всичко това адът изгубва онази тежест, която има в другите религии, а човек не е нужно да чака въздаянието след смъртта. Той трябва активно да работи за своето морално и духовно усъвършенствуване. Част от неговата непрестанна грижа за самоусъвършенствуване става изкуплението на греховете приживе. Другата особеност е, че, раждайки се на Земята, човек вече носи греховете на своя минал живот. Съществува теория за карма-випака или за съзряването на зародишните действия, според която всички болести на човешкото тяло са резултат от греховни действия, извършени в предишните прераждания, понякога, разбира се, и през настоящия живот. Изкупленията приживе са насочени към премахване на всички последствия от греховните постъпки в миналите и в сегашния живот.