Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
Имаше обаче едно място, където съществуваше търсеното от него оборудване, при това базирано на аирлианска технология: в Дълси, Ню Мексико, където „Меджик-12“ бе създал таен център за разработка на биологични и химични проекти. Американците бяха започнали да разкопават срутената лаборатория, но дейността им бе прекратена след избухването на Третата световна война. Осведомителите на Носферату го бяха информирали, че разкопките са били преустановени, а усилията на американците са били насочени към подпомагане на пострадалите от войната страни, и най-вече на Южна Корея.
Носферату се опита да прогони безпокойството си. Трябваше да е готов за момента, когато другите двама изпълнят задачите си и му донесат кръвта. Изпитваше особена тревога, когато се сетеше за Вампир. Познаваше го много отдавна и от самото начало той бе в плен на своя гняв. Действията му през всичките тези години неизменно бяха свързани с жестокости. Носферату все още не можеше да забрави как бе постъпил с турските пленници. Беше чул и други истории, но междувременно Вампир се бе изгубил от погледа му, превръщайки се в легенда за хората, най-вече след като написаха книга за него. Носферату подозираше, че част от информацията за неживите е била разпространена от Наблюдателите, тъй като във всеки мит имаше и частица истина.
Включи обезопасената сателитна линия и проведе два разговора. Единият с Корос, за да потвърди времето и датата на старта. Вторият с Щатите, с негова свръзка, която бе използвал и по-рано.
Даваше си сметка, че се нуждае отчаяно от план, за да успее. Това бе единственият начин да си върне Некхбет.
14.
Москва
Пожълтели архитектурни планове покриваха масата в средата на стария склад. Някои от тях датираха отпреди повече от сто години, когато царете все още са управлявали в Кремъл. Други бяха от периода между 1939 и 1945 г., по времето на трескавите изкопни работи, свързани с войната и фашисткото нашествие. Повечето обаче бяха от периода на Студената война, над четирийсет години, през които тунелите се бяха вкопавали все по-надълбоко под руската столица, в отговор на нарастващата мощ и постоянната заплаха от американски ядрени удари.
Петров се ровеше из плановете, изучаваше ги внимателно, водеше си бележки и не се отказваше от търсенето на една-единствена стая, която — поне засега — съществуваше само в слуховете. Говореше се, че в нея КГБ държал голямо количество кръв, иззета от тайна квартира на СС в самия край на войната.
Складът бе заобиколен от часовои, бивши спецназовци, действащи под командването на Петров и наслаждаващи се на плодовете на капитализма, които им осигуряваше руската мафия. Освен че притежаваше съвсем легален бизнес, Адрик бе известен и с връзките си с руските престъпни босове. Петров не можеше да си обясни защо неговият началник упорства да се възползва от помощта на мафията, след като разполагаше с напълно законни средства за печалба, но знаеше добре, че не се намира в позиция да задава въпроси. Адрик беше и си оставаше загадка, още по-странното бе, че го познаваха добре хора от най-различни поколения. Дори ветераните от войната го помнеха и описваха по същия начин, по който изглеждаше сега. Сякаш въобще не старееше.
Петров, разбира се, бе чул и най-различни слухове за своя шеф. Че Адрик никога не излизал през деня. Че всяка седмица му водели млади момичета, които никой не виждал след това. Шепнеха, че били девици и че преди това им вземали кръв за медицински изследвания. Петров не обръщаше внимание на тези слухове. За него бе важно да му плащат добре за работата и че Адрик очевидно разполага с достатъчно сила, за да държи мафията и правителството настрана от своите дела.
Един от пазачите извика, че някой се приближава към склада, сетне спря новодошлия и го обискира за оръжия и експлозиви. Петров вдигна глава от старата карта, на която се виждаха тунелите, свързващи Кремъл с „Лубянка“, и погледна към посетителя. Беше старец и накуцваше при всяка крачка. Носеше олющена кожена чанта, която постави на масата пред Петров.
— Казвам се Кокол — представи се старецът. — Твоят шеф ме праща да ти помагам.
Кокол отвори чантата и извади отвътре снопче документи. Бяха обвити с някакъв странен материал, а листата вътре бяха изписани на ръка. За изненада на Петров върху някои от документите се виждаше пречупен кръст. Старецът забеляза реакцията му.
— Взех ги в края на Великата отечествена война от един бункер под канцлерството в Берлин. — Той посочи с отвращение обвивката. — Направена е от човешка кожа. От лагерите. Тези гадове…