Зона 51: Носферату

Нимха Намче не беше свикнал да носи костюм, нито да слиза в долината. Въпреки че прекара целия следобед в нетърпеливо очакване на четирийсет и четвъртия етаж на един небостъргач в самия център на Хонконг, той пак се намираше на седем-осем километра по-ниско, отколкото бе привикнало тялото му. Беше шерп от района на Кхумбуз в Хималаите и причината да пристигне чак в Хонконг бе само една и съвсем прозаична: парите.

Друг един шерп на име Тенсинг Норгей бе придружил сър Едмънд Хилари при легендарното първо изкачване на Еверест и оттогава шерпите неизменно участваха във всички експедиции до най-високия връх. Намче познаваше и такива, които изкачваха върха, движени не от желанието да го покорят, но сред шерпите никога не се говореше открито за тях.

Неотдавна към него се обърна един известен шерп, който се занимаваше с набиране на водачи за експедиции — само че този път предложението му бе невероятно. Намче щеше да получи сто хиляди долара, когато пристигне в Хонконг — наистина нечувана сума за шерп, — и още деветстотин хиляди след изкачването на върха — стига да приеме предложението да води експедиция. Кого щеше да води и кога щяха да поемат нагоре, бяха въпроси, на които се надяваше да получи отговор скоро.

До момента обаче отговорите ги нямаше. На летището го посрещнаха двама много бледи мъже, облечени в тъмни костюми и с черни очила, които взеха мълчаливо очукания му куфар и го настаниха в очакващата ги лимузина. Докато пътуваха с луксозната кола, мъжете не продумаха нито думичка, загледани в тапицерията, сякаш тя бе най-интересното нещо на света.

Отведоха го във фоайето на сградата, прекараха го покрай охраната и го качиха на частен асансьор. Когато вратата на кабината се отвори, единият от придружителите му даде знак да излезе и веднага щом Намче прекрачи прага, вратата се плъзна зад гърба му и той остана сам.

Точно отпред имаше лъскава стоманена врата и Намче спря пред нея, но не посмя да почука. Съмняваше се, че звукът ще премине през плътния метал. Ето защо се облегна на стената и зачака търпеливо, без да се тревожи от странното посрещане.

От унеса го извади едва доловимо свистене. Вратата се плъзгаше встрани без никакъв друг звук. Намче се отдръпна от стената и се приближи към отвора.

— Влизай — подвикна някой отвътре на английски с изразен китайски акцент.

Помещението, в което се озова, бе оскъдно осветено и Намче спря на прага, за да привикне с полумрака. Виждаше само обикновен дървен стол, към който бе насочен лъч светлина.

— Сядай там — нареди същият глас.

Намче доближи стола и приседна на крайчеца, опитвайки се да различи притежателя на гласа в мрака, но лампата му блестеше право в очите.

— Изкачвал си се шест пъти на Еверест.

— Да, сър.

— И всеки път си стигал до върха.