Зона 51: Носферату

— И какво са търсели?

— Един особен щам. Вършели са го по нареждане на високопоставен служител на нацистката партия и стар член на СС. В заповедта се е казвало, че трябва да се съсредоточат върху хора с червеникава коса и бледа кожа, които да са във видимо добро здраве. Събраното се е пращало в Бавария, в един замък край Февелсбург, където се събирал каймакът на СС. — Кокол прелисти още няколко страници и спря поглед върху друг документ. — В по-късния стадий на войната голяма част от събраната кръв била транспортирана до канцлерството в Берлин.

— Щом ти си взел документите, у кого е останала кръвта?

— Прибраха я НВД, военното разузнаване. Там имаше и хора от КГБ. Дори избухна кратка свада помежду им заради някакъв нацистки труп. Това остана за нас — той чукна с пръст по тетрадката. — Кръвта отиде на „Лубянка“.

— И какво направиха с нея?

Кокол кимна към пръснатите върху масата чертежи.

— Скътали са я в някоя дупка под Москва. А после са продължили със същото. Имам предвид, че са започнали да водят затворници на „Лубянка“ и да им точат кръвта. Казват, че нощем виковете им се чували чак в Кремъл.

Петров поклати глава. Наслушал се бе на всякакви невероятни истории. Не го интересуваше за какво му е притрябвала на Адрик кръвта, нито дали наистина му водят момичета и момчета. Но нещо в думите на Кокол пробуди любопитството му.

— Адрик им пие кръвта, нали?

— Чия кръв?

— На младежите, които му водят. Преди това кара да им правят изследвания. Мислехме, че са за СПИН и други болести, но всъщност е проверявал чистотата й. Затова живее толкова дълго. — Петров погледна строго Кокол. — Колко дълго всъщност е живял той?

Кокол сви рамене.

— Не зная, нито смея да го попитам. Бях още юноша, когато за него се говореше шепнешком. Дори тогава името му се произнасяше със страх, даже от ветераните от революцията. И те бяха чували за него като младежи. Тези хора, които бяха изтребвали стотици, дори хиляди врагове на партията, трепереха пред него.

— Знаеш ли къде КГБ държи кръвта?

Кокол тупна с длан по документите.

— Има един човек, който отговаряше за архивите на пришълците. Първо беше в КГБ, после във ФСБ. Казва се Льончика.

— Отговаряше?

— Загина при скорошните събития.

— И кой го смени?

Кокол бръкна в джоба и извади листче.

— Ето името, чина, поста и номера на кабинета.

Петров взе листчето и прочете написаното.

— Струва ми се, че е дошло време да намина при другаря Пашенка.

Кокол се зае да събира тетрадките.

— Ще ги четеш ли?

— Не зная немски и нямам никакво време да се занимавам с глупости. Чака ме по-важна работа.

— Нима мислиш, че е толкова просто?

Петров се усмихна.

— Да — кимна. — Така мисля. Но все пак остави тетрадките.