Убийците на Сет
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийците на Сет». Краткое содержание книги:
Това е само част от динамичния сюжет на „Убийците на Сет“ — четвъртата книга от поредицата „Египетски загадки“ на британеца Пол Дохърти. В нея е възкресен един от най-интересните периоди от хилядолетната история на Древен Египет — зората на Новото царство, когато на трона на фараона се възкачва жена. Първите три книги — „Маската на Ра“, „Храмът на Хор“ и „Жертвите на Анубис“, се радват на голям интерес и широка читателска популярност.
В „Убийците на Сет“ постоянният герой — съдията Амеротке, съвместява ролите на детектив, законодател и екзекутор. Четвъртото му приключение е изпълнено с най-много трупове, а разследването е поставено на сериозно изпитание сред пустинните пясъци. Досущ като класиката на историческото криминале — „Китайски загадки“ на Робърт ван Хюлик, „Египетски загадки“ на Дохърти предлагат заплетена интрига, добре балансирана с конкретни познавателни елементи из историята, литературата и бита на тази вълнуваща древна цивилизация.
— Тя е невинно същество — изплака Вемсит.
— Знам. Но наистина сме длъжни да й зададем няколко въпроса.
Вемсит изду бузи и въздъхна. Изправи се и излезе от стаята като сомнамбул.
— Нали ви казах — тихо рече Валу. — Понякога брътвежът на прислужниците е едва ли не безценен! Амеротке, повярвахте й, нали?
— Боговете да я закрилят! Струва ми се, че е жена, която не се доверява и на най-близките хора в семейството си.
Амеротке млъкна, понеже вратата се отвори и Кией се вмъкна леко. Тя не приличаше нито на майка си, нито на сестра си, а беше нежно и кротко момиче с коса, вързана в мрежичка на тила. Имаше големи изразителни очи и много приятно лице. Амеротке я оприличи на блага кошута. В поведението й нямаше и следа от уплах, когато погледна с широко отворени очи двамата висши служители. Беше облечена в съвсем обикновена рокля; на едната и китка имаше златна гривна, но по ръцете и нямаше пръстени.
— На колко години си, Кией? — попита Валу.
— На четиринайсет лета.
— Обичаш ли майка си? — въпросът дойде от съдията. На лицето на Кией се появи лека усмивка. — А баща си? — усмивката изчезна. — Ами сестра си? — на лицето й засия ослепителна усмивка, която стигаше напълно като отговор на Амеротке.
— Нешрата е много смела — заговори тя съвсем тихо. — Винаги ме защитава пред татко. Дава ми бижутата си и всеки път се вслушва в думите ми. Не е толкова вироглава, колкото се показва. Беше наранена — прехапа устни Кией, сякаш бе изтървала нещо по-специално.
— Наранена ли? — попита я Амеротке.
— О, не в този смисъл: говоря за сърдечни увлечения.
— Тя обичаше ли Ипумер?
— Не. Намираше го само за интересен. А според мен истинската й цел беше да дразни и да разстройва татко.
Отговорът й прозвуча с такава невъзмутимост, че Амеротке се разсмя, преди да я попита:
— А излизаше ли, за да се среща с Ипумер в града?
— Понякога, когато ходехме на пазар.
— А нощем?
— Няколко пъти, но после спря. Казваше ми, че той започнал да я отегчава, като се превърнал бързо в същинска досада. А понякога беше направо обезпокоена.
— Обезпокоена ли?
— Просто не знам защо. Ипумер й дотегна и тя се гневеше на заплахите му.
— Ти срещала ли си се някога с него? — запита я Валу.
— Не много често, само когато двете с Нешрата ходехме в града. Виждахме се в една от малките винарни, доста далеч от очите на любопитните.
— Те за какво разговаряха?
— О, не съм ги слушала. Обикновено седяха в градината, под дърветата. Аз си давах вид, че отивам да погледам рибите или цветята. Когато той си тръгваше, ние е Нешрата продължавахме да пазаруваме.
— А какво се случи през нощта, когато Ипумер е идвал тук? — попита Валу. — Обвиняват сестра ти, че го е отровила.
— Наистина няма как да го е направила — появи се познатото упорито изражение на Нешрата по лицето на Кией. — Същата нощ сънувах кошмари за големия червен прилеп и за човека крокодил, който идва от блатата в градината ни. Събудих се с викове. Баща ми бе излязъл, а майка ми, ами… — сви тя рамене. — Затова отидох в спалнята на Нешрата. Прислужницата й спеше на ниското легло отвън. Отворих вратата и влязох.
— По кое време стана това?
— Още нямаше полунощ. Сестра ми е мил човек. Качих се в леглото й. Легнахме и поприказвахме известно време. Аз спя леко. Усещах как прислужницата отваря често вратата, за да провери дали всичко е наред.
— Сестра ти нито веднъж ли не излезе от спалнята?
— Че как? Нали щях да я усетя. Това е всичко, което знам — чистосърдечно ги погледна тя.
Амеротке погледна към Валу и той му кимна. Освободиха девойчето. Известно време съдията и главният обвинител запазиха мълчание.
— Божествената има право — тихо заговори Очите и ушите на фараона. — Върху почитаемата Нешрата могат да паднат много подозрения, но съвсем малко се потвърждава. Впрочем няма нито едно доказателство, което да я уличава в убийството на Ипумер. Въпреки това до края на живота й хората ще мислят, че тя е извършителката.
Амеротке седеше и гледаше към градината. Чувстваше се объркан и смутен от мистерията, пред която се бе озовал. Стана и отиде до вратата. Поиска от слугата да извика Шуфой.
— Ще отида до Залата с архивния фонд и до Дома на войната — почеса се по челото Амеротке. — Искам да намеря всичко за Пантерите от Юга и за Ипумер. Дотук с разпитите на свидетели. Приличаме на кучета, които си гонят опашките: търсим да намерим нещо от нищото… Аха, Шуфой! Имам задача за теб: искам да се спуснеш до Квартала на благовонията и да намериш дома на тамошния чистач.