Аз съм номер четири

На кухненската маса са натрупани пет вестника, а Анри е на компютъра си. Лампата над главата му е включена.

— Нещо ново? — питам по навик, не заради друго. От месеци не е имало никаква интригуваща история и това е добре, но всеки път, когато го питам, без да искам, се надявам, че нещо ще изскочи.

— Всъщност мисля, че да.

Наострям уши, заобикалям масата и поглеждам иззад рамото на Анри в монитора.

— Какво?

— Вчера вечерта е имало земетресение в Аржентина. Шестнадесетгодишно момиче е извадило възрастен човек изпод купчина отломъци в малко градче близо до брега.

— Номер Девет?

— Виж сега, според мен със сигурност е една от нас. Но дали е номер Девет, или не, засега не е ясно.

— Защо? Какво толкова странно има в това да издърпаш човек от развалини?

— Виж — казва Анри и отива най-горе на страницата. Там има снимка на огромна бетонна плоча, дебела поне тридесет сантиметра, два метра и половина на дължина и още толкова на широчина. — Повдигнала е това чудо, за да го спаси. Сигурно тежи около пет тона. И погледни тук — казва той и отново връща на дъното на страницата. Осветява най-последното изречение. Там пише: „София Гарсия не бе открита за коментар“.

Прочитам изречението три пъти.

— Ами не е била открита — казвам.

— Именно. Тя не е отказала коментар, а не е била открита.

— Как са разбрали името й?

— Малко градче, по-малко от една трета от територията на Парадайс. Вероятно всички там знаят името й.

— Напуснала е, нали?

Анри кимва.

— Мисля, че да. Сигурно още преди да отпечатат броя. Това е основният недостатък на малките градчета — невъзможно е да останеш в сянка, незабелязан.

Въздъхвам.

— И на могадорианците им е трудно да останат незабелязани.

— Точно така.

— Гадно за нея — казвам и се изправям. — Кой знае какво е изоставила.

Анри ме поглежда скептично, отваря уста да каже нещо, но премисля и се връща към компютъра си. Аз се прибирам в стаята си. Слагам си в раницата чисти дрехи и учебниците, които ще ми трябват за деня. Пак на училище. Не го очаквам с нетърпение, макар че ще бъде хубаво да видя отново Сам, с когото не сме се срещали близо две седмици.

— Добре — казвам. — Тръгвам.

— Приятен ден! И умната.

— Ще се видим следобед.

Бърни Косар се втурва пред мен навън от къщата. Тази сутрин той е едно кълбо от енергия. Мисля, че се е пристрастил към сутрешните ни кросове и понеже не сме ги правили от седмица и половина, вече няма търпение да се върнем към тях. Той поддържа темпото ми през по-голямата част от времето. След като стигаме, започвам да го галя и да го чеша зад ушите.