Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
— Друго видя ли? — пита Анри.
— Видях ни в деня, в който заминахме. Всички стояхме пред кораба точно преди да излети.
— Беше тъжен ден.
Кимвам. Анри скръства ръце и се заглежда през прозореца, потънал в мисли. Поемам си дълбоко въздух.
— Къде беше семейството ти през цялото време? — питам аз.
Светлините ми загаснаха преди две-три минути, но още мога да видя бялото на очите на Анри, вперени в мен.
— Не бяхме заедно, не и на този ден — казва той.
И двамата се умълчаваме за малко и Анри премества тежестта си върху другия крак.
— То аз по-добре да се връщам в леглото — казва той и слага край на разговора. — Наспи се.
Тръгва си, а аз оставам да лежа и животните, ракетата, семейството на Анри не ми излизат от главата. Някак си съм сигурен, че не е успял да се сбогува с тях. Знам, че няма да мога да заспя повторно. Никога не успявам, когато виденията ме навестяват, когато усещам тъгата на Анри. Сигурно това постоянно му тежи, както би тежало на всеки друг, който е напуснал при същите обстоятелства, изоставил е единствения дом, който някога е имал, и е знаел, че никога повече няма да види хората, които обича.
Вземам телефона си и пиша съобщение на Сара. Винаги й пращам съобщения, когато не мога да заспя, или тя го прави, когато на нея не й се спи. Тогава си говорим колкото ни трябва, за да се уморим. Тя ми се обажда двадесет секунди след като натискам бутона „изпрати“.
— Хей, здрасти — отговарям.
— Не можеш да заспиш?
— Не.
— Какво има? — пита тя. Прозява се от другата страна на линията.
— Просто ми липсваше, това е всичко. Лежа си в леглото и гледам тавана от час някъде.
— Глупчо. Видя ме преди около шест часа.
— Ще ми се все още да си тук — казвам аз. Тя изохква. Мога да я чуя, че се усмихва насред тъмнината. Завъртам се настрани и държа телефона между ухото и възглавницата си.
— Е, и на мен ми се ще все още да съм там.
Говорим си двадесет минути. Последната половина от разговора се състои единствено в това да си лежим и да слушаме другия как диша. Чувствам се по-добре след разговора със Сара, но сега ми е още по-трудно да заспя.
Глава 24
За пръв път, откакто сме в Охайо, нещата се поуспокояват за известно време. Училището свършва без много шум и излизаме в единадесетдневна зимна ваканция. Сам и майка му прекарват по-голямата част от нея на гости у леля му в Илинойс. Сара си остава вкъщи. Прекарваме заедно Коледа. Целуваме се, когато настъпва Нова година. Въпреки снега и студа или като ответен удар срещу тях ние си правим дълга разходки в гората зад нашата къща, държим се за ръце, целуваме се, дишаме мразовития въздух под ниските сиви небеса на зимата. Прекарваме все повече време заедно. Не минава и ден от ваканцията, в който да не сме се видели поне веднъж.
Вървим, хванати за ръце, под белия чадър от сняг, който се е натрупал по клоните на дърветата. Тя е с фотоапарата си и от време на време спира, за да снима. Повечето от снега на земята лежи недокоснат, ако не се броят следите, които направихме на излизане от гората. Сега ги проследяваме обратно, а Бърни Косар ни повежда, хвърляйки се от трънак на трънак. Гони зайци сред плетениците от трънливи храсти, лае катериците на дърветата. Сара носи черни наушници. Бузите и върха на носа й са зачервени от студа и правят очите й да изглеждат още по-сини. Не мога да й се нагледам.
— Какво? — казва тя с усмивка.
— Просто се възхищавам на гледката.
Тя върти очи. В по-голямата си част гората е гъста, с изключение на случайните открити места, на които непрестанно се натъкваме. Не съм сигурен докъде се простира гората, в която и да е посока, но колкото и да се разхождаме, още не сме стигали края й.
— Сигурна съм, че тук е красиво през лятото — казва Сара. — Сигурно ще можем да си правим пикници на поляните.
В гърдите ми назрява болка. Лятото е след цели пет месеца и ако Анри и аз останем до май, ще сме направили седем месеца в Охайо. Това ще е най-дългото време, в което сме се задържали на едно място.
— Да — съгласявам се аз.
Сара ме поглежда.
— Какво?
Отвръщам й с въпросителен поглед.
— Как така „какво“?
— Не беше много убедително — казва тя.
Гъмжило от гарвани прелита над нас, грачейки шумно.
— Просто ми се ще да беше лято сега.
— И на мен. Не мога да повярвам, че утре пак сме на училище.
— Ох, не ми напомняй.
Навлизаме в още едно сечище, по-голямо от останалите, което образува почти идеален кръг с диаметър тридесет метра. Сара пуска ръката ми, затичва се към центъра му и се хвърля в снега, смеейки се. Завърта се по гръб и започва да прави снежен ангел. Скачам до нея и правя същото. Върховете на пръстите ни едва се докосват, докато правим крилете. Изправяме се.