Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #4
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)». Краткое содержание книги:
Но с пристигането на Помпей Велики на изток и очакваното сваляне на Митридат и Тигран от троновете им Авлет се оказваше изоставен от северните си съюзници. Египет не само че оставаше сам, но имаше за свой съсед Рим, и то от двете страни едновременно: римляните вече владееха и Киренайка, и Сирия. Промяната в баланса на силите донесе и един приятен резултат за Птолемей: от известно време той искаше да се разведе с Клеопатра Трифена, тъй като сестра му вече бе навършила възраст за женене. Щом Митридат умря, вече не съществуваха пречки. Не че на Клеопатра Трифена й липсваше птолемейска кръв. Беше наследила предостатъчно и от баща си, и от майка си. Но не беше благородна за съпруга си. Когато дойде време Изида да дари царя със синове, Авлет вече си даваше сметка, че и старото население, и александрийци ще се зарадват повече, ако престолонаследниците бяха чисти Птолемеи по произход. Освен това подобна мярка отваряше донякъде пътя към фараонската титла, а пък тя на свой ред отваряше бездънната съкровищница, която би улеснила и за в бъдеще подкупването на римския Сенат.
Затова Авлет се разведе с Клеопатра Трифена и взе за жена природената си сестра. Синът им, който един ден щеше да управлява под името Птолемей XII, се роди в годината, когато римски консули бяха Метел Целер и Луций Афраний. По-голямата му сестра Вереника бе навършила петнайсет, а по-малката, Клеопатра — осем. Клеопатра Трифена все пак не беше убита. Дори не я принудиха да напусне страната. Остана да живее в царския дворец в Александрия заедно с двете си дъщери и поддържаше топли отношения с новата египетска царица. Един развод не беше достатъчно основание да се отнасяш зле с дъщеря на Митридат, освен това Трифена тайно подготвяше сватба между съвсем невръстния престолонаследник и своята по-млада дъщеря Клеопатра.
За нещастие след раждането на сина му Авлет отново пренебрегна отношенията си с местното духовенство; двайсет години след идването си в Александрия той беше далеч от фараонската титла, както и в началото. Строеше храмове по долното и горното течение на Нил, поднасяше жертви на всички възможни божества, като се почне от Изида и се свърши с Хор и Серапис. Вършеше всичко, което беше по силите му, с изключение на най-важното.
Време беше да влезе в контакти с Рим.
Така във втория месец от Цезаровото консулство в Рим се яви делегация от сто граждани на Александрия, които идваха да измолят от Сената потвърждаване на царската власт на своя египетски владетел.
Петицията до Сената бе представена според всички процедури през февруари, но отговорът не се очакваше скоро. Обидени и нещастни, пратениците — които по изричните указания на Авлет трябваше да направят всичко необходимо и да останат в града колкото се наложи, — се заловиха с изтощителната задача да разговарят поотделно с десетки сенатори, само и само да ги убедят да помагат, вместо да пречат. Естествено единственото, от което сенаторите се интересуваха, бяха парите. Ако египтяните успееха да раздадат достатъчно пари, биха събрали необходимите гласове.
Водач на делегацията беше някой си Аристарх, който беше пръв министър на своя цар и най-висш царедворец.
Египет беше оплетен като в мрежа от сложните връзки на бюрокрацията, която бе давала живот на страната в продължение на две или три хиляди години. Новата македонска аристокрация, която се нанесе край Нил заедно с първия Птолемей, не можеше да ограничи властта на чиновниците. Вместо това бюрократичната система само се преподреди, като най-горните етажи на властта се заеха от македонци, под тях застанаха наследниците на смесени бракове между македонци и египтянки, а чистокръвните египтяни (с изключение на жреците) се озоваха на дъното. Всичко това допълнително се усложняваше от факта, че армията се попълваше от евреи. Ловкият и дори коварен Аристарх беше пряк наследник на един от по-известните александрийски библиотекари и беше прекарал достатъчно дълго време като висш държавен служител, за да знае как функционира египетската държавна машина. Тъй като египетското духовенство не желаеше царството им да попадне под римско владение, Аристарх беше убедил жреците да склонят към по-висока годишна рента за Авлет, така че царят да може по-лесно да покрие изискванията на римляните. Между другото само Аристарх знаеше какви са истинските размери на царските доходи: Авлет тънеше в неведение.