Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

След като престоя в Рим месец, Аристарх си даде сметка, че купуването на гласове сред педариите — сенаторите без право на изказване в Сената — и на онези техни колеги, които нямаше да се издигнат по-високо от претор, няма да е достатъчно за Авлет да се сдобие с желаното потвърждаване. На Аристарх му беше нужен консуларен сенатор, но не от средата на добрите люде. Трябваха му Марк Крас, Помпей Велики или Гай Цезар. Но тъй като египтянинът стигна до този мъдър извод, преди да се е разчуло за триумвирата, той не направи точния избор към кого от тримата да се обърне. Избра си Помпей, който беше толкова богат, че няколко хиляди таланта египетско злато го оставяха безразличен. Той беше изслушал безучастно Аристарх и накрая вяло обеща, че ще помисли.

Разговорите с Крас изглеждаха безсмислени, нищо че страстта му към златото беше всеизвестна. Именно Крас бе настоявал навремето Рим да анексира Египет, а доколкото Аристарх имаше представа за нещата, навярно продължаваше да го желае. Тогава оставяше само Гай Цезар, с когото Аристарх реши да разговаря насред суматохата около подготовката на втория поземлен закон и малко преди сватбата на Помпей с Юлия.

Цезар добре си даваше сметка, че Ватиний можеше да прокара през плебейското събрание плебисцит, който да осигури на консула управлението на някоя провинция, но народният трибун не можеше да направи нищо по финансовите въпроси. Сенатът щеше да си отмъсти за решението му да търси подкрепата на плебса и щеше да му остави трохи. Нещо повече: и ограничените субсидии, които Цезар би получил като управител, щяха да се бавят до последния възможен момент. А това беше съвсем неизгодно за него. В Италийска Галия имаше на разположение два легиона, а с тях не би успял да постигне това, което беше запланувал. Трябваха му най-малко четири, всеки от тях с попълнен личен състав и с цялото необходимо снаряжение. Но набирането и въоръжаването на два легиона струваше пари, каквито той не би успял да измъкне от Сената при условие, че никой съсед не е нападнал страната. Цезар смяташе да води не защитни, а завоевателни войни, а това не отговаряше на римската и сенатската политика. Всеки се радваше, когато към империята се прикрепеше някоя свежа и богата на ресурси провинция, но подобно разширение можеше да бъде резултат единствено от отбранителни войни, подобни на онези, които навремето Помпей бе водил с източните царе.