Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
Говориха си, докато небето избледня й лъчите на слънцето лизнаха покривите на околните сгради. Тогава тя прибра крака под себе си и започна да му разказва за залезите. За племето й залезите били свещени, полегатите слънчеви лъчи били считани за пътеки, по които възрастните кулини поемали към смъртта и небесната шир.
Веднъж видяла това със собствените си очи. Баба й, почти столетница, умряла на свечеряване. Момичето видяло как душата й напуска тялото и поема нагоре по плътните и полегати лъчи на залязващото слънце. Изкачила се високо над птиците и планинските върхове, по-високо дори от вятъра… И оттогава насам момичето неизменно усещало присъствието на баба си в топлите слънчеви лъчи, в милувката на вятъра…
Неотразимо привлечен от разказа на момичето, Улф неусетно заспа. Там, на стълбите пред къщата на баща си.
Положително би останал в Австралия още дълго, ако не беше спешното повикване да се върне у дома. „Повикване“ напълно метафоричен смисъл — онзи, който майка му използваше, за да обясни представата си за „полет“. Една сутрин се събуди под впечатлението на съня, който му се беше присънил. Един ястреб кръжеше в небето толкова високо, че приличаше на черна точица. Спускаше се надолу бавно и постепенно, стигна пурпурните върхове на далечна планина и продължи да се снижава. Скоро наближи повърхността на алена долина, в средата на която зееше огромна пукнатина. Ястребът навлезе в нея и започна да се спуска над главата на Улф, който копаеше твърдата скала, облян в прах и пот. Момчето го погледна и веднага разбра какво се е случило…
Сбогува се с баща си на хълма в покрайнините на Лайтнинг Ридж. Яркото слънце на австралийската зима го обвиваше в блестяща мантия. Баща му го хвана за ръката — както при пристигането му, после здраво го притисна до гърдите си.
— Беше чудесно, че дойде — прошепна Питър. — Не бях се надявал на подобно щастие.
— Разбирам защо няма да се върнеш — отвърна Улф.
— Зная — промълви Питър и разхлаби прегръдката си.
За последен път Улф зърна високата фигура на баща си на входа на мината, заобиколен от приятели. До ушите му достигнаха куплетите на проста песничка — очевидно плод на остатъците от палавост, отминаващи заедно с дъха на изпитата бира…
Белия лък умираше. Последните си дни прекарваше във вигвама на Улф, стоял разпънат и готов през цялото време на неговото отсъствие. В брезента над главата на стареца беше пробита широка дупка, изнемощялото му тяло беше положено върху еленови и мечешки кожи. До него пламтеше огън, в пламъците му периодично хвърляха шепи изсушен билков чан. Това щеше да помогне на Белия лък да поеме пътя към Небето.
В Елк Бейсин беше лято, но дядо му беше плътно увит в кожи. Тялото му се разтърсваше от тръпки, сякаш беше трескав. Но на практика не беше болен, поне според това, което някой бял доктор би определил като заболяване…
— Бях щастлив — промърмори един ден старецът, извърнал глава към Улф, който седеше край постелята. — Повечето хора излизат извън себе си само веднъж в своя живот — когато го напускат… Докато моите полети ставаха редовно, всеки ден… Когато пожелаех това…
— Искаше и мен да научиш да летя, нали? — попита го Улф. Този въпрос го беше измъчвал по целия път към дома.
Белия лък дълго мълча. Очите му бяха затворени, бледото му лице наподобяваше восъчна маска. Улф сериозно се разтревожи и понечи да скочи на крака, но точно тогава устните на стареца леко се раздвижиха.
Вярно е, че исках да поемеш по моя път — прошепна той. — Доста време ми беше необходимо да разбера, че това желание е егоистично… Защото се вслушвах не в Песента на живота, а в сърцето си… Прекалено силно го желаех…
— Аз също — въздъхна Улф. — Помниш ли как те молех да ме заведеш отново на онова място в пустинната равнина?
Устните на Белия лък се разтеглиха в подобие на усмивка.
— Всичко помня — отвърна той. — Но мислех, че го искаш, за да ми доставиш удоволствие… — Главата му леко се извърна към Улф: — Дай ръка, нека я подържа…
Улф стисна дланта, на дядо си — необичайно хладна и суха.
— Усещам твоята сила, Улф… И виждам пътя ти, водещ в друга посока…
— В коя?
— Не зная.
Но Улф беше убеден в противното — дядо му знаеше много добре какво му предстои, беше способен да види целия лабиринт на живота.