Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
Колкото повече мислеше за това място, толкова по-малко се страхуваше. Във всеки случай то беше за предпочитане пред мрачния блясък в сивите очи на баща му, който, изправил се в средата на малкия индиански вигвам, студено изръмжа:
— Събирай си багажа! Отиваме си у дома!
Седнал на коня зад гърба на баща си, той усещаше как чувството за лекота и невероятната яснота на възприятията му се стопяват с всеки скок на силното животно. Солените локвички по пътя им се пръскаха от могъщите удари на копитата, сякаш бяха парченца от счупени вълшебни огледала.
Взе само двете стрели, които му беше направил Белия лък. Всичко останало му се стори незначително — като вещи на малко дете, което вече е пораснало. Едва когато се прибраха, видя, че голяма част от перата на стрелите липсва. Не знаеше дали ги е изгубил по пътя, или дядо му беше пропуснал да ги прикрепи…
В последвалите седмици всичко се промени, най-вече отношенията между родителите му. Питър Матсън очевидно вече не желаеше да търпи присъствието на дядото в дома им. Твърдеше, че е сенилен, и настояваше да го изпратят в старчески дом, преди да е извършил още някоя глупост.
От своя страна Отворената длан — винаги кротка и търпелива, някак изведнъж се преобрази. Не искаше, а и без съмнение не можеше да обясни поведението на баща си пред своя съпруг. През всичките години на брака си беше съумявала да търпи и да наблюдава етническия сблъсък в семейството си с някакво философско примирение. На моменти дори беше убедена, че призванието и като личност се състои именно в това — да бъде мост над пропастта, която зее между Питър и баща й. Сега обаче разбра колко дълбоко се беше заблуждавала. Между две толкова различни култури — едната изгряваща, а другата безвъзвратно залязваща, не може да съществува никакъв мост… Чувството за сигурност я напусна, изгуби завинаги душевното си равновесие.
С Питър Матсън сигурност не можеше да има никой. Той беше истински пионер — буен и неспокоен като вятъра, безразсъдно храбър, но без никакво чувство за отговорност.
— Най-сериозният проблем на цивилизацията е, че в нея няма място за герои — каза веднъж на сина си той. — Защото героите по правило са диви и нецивилизовани хора и това тяхно качество влиза в противоречие със самата същност на цивилизацията.
Доста по-късно Улф си даде сметка, че баща му е имал предвид себе си. Запомни тези думи завинаги, просто защото Питър Матсън беше от хората, които рядко говорят за себе си.
У бащата на Улф също имаше огън. Различен от шаманския огън на Белия лък, но също така буен и неукротим. От дядо си знаеше за наличието на постоянно взаимодействие между дух, тяло и ум — най-ярко доказателство за това взаимодействие беше баща му. Питър Матсън неизменно действаше и реагираше в съответствие със своите духовни импулси — могъщи и безкрайно жизнени.
— Героите на древността би трябвало да запазят народа ни — замислено беше отвърнал Улф.
— Индианците действително имат свои митични герои — кимна Питър. — Но те са прекалено много и прекалено силни…
— Нямам предвид тях — отвърна Улф. — Говоря за герои като теб или твоя баща… Би трябвало да се осъзнаеш и да прекратиш изтребването на местните племена.
Питър внимателно го погледна.
— Може би си прав — рече. — Но нашата цивилизация настъпва прекалено бързо и е носител на стремителния прогрес… — Очите му се насочиха към далечния хоризонт — там, където небето се сливаше с планинските зъбери. — Или на крайната изостаналост…
— Изостаналост?
— Точно така — кимна Питър. — Цивилизацията невинаги е носител на доброто… Често става така, че, потънали в лабиринта на нейните закони и правила за обществено поведение, ние губим чувството си за принадлежност към земята. Виждаме само това, което земята може да ни даде, забравяме какво всъщност е тя за нас… — от гърдите му се откърти тежка въздишка.
— Типичен пример за това е културата на американските индианци, изчезваща по начина, по който са изчезнали стотици и хиляди преди нея…
— Но нали в училище ни учат, че обществото се гради именно върху законите? — попита Улф.
— Така е, сине — отново въздъхна Питър. — Но в крайна сметка всеки сам за себе си решава това…
— Но в какво вярваш ти, татко?
— Как да отговоря на такъв въпрос? — прошепна Питър Матсън. Очите му следяха играта на могъщите мускули по шията на коня, който кротко хрупаше трева на няколко крачки от тях. — Героят носи закона на кръста си. Без съмнение той проправя пътя на цивилизацията, но същата тази цивилизация бързо го изхвърля на бунището…