Снежния човек

Хари влезе в хотела. Изплашеното лице на Бьоре Хансен зад рецепцията му показа недвусмислено, че съдържателят го е познал.

— Ама нали имахме уговорка! — възропта пискливо Бьоре с шведския си акцент и избърса потното си чело.

Хари бе забелязал, че лицата на хората, които си изкарват хляба, възползвайки се от чуждото нещастие, неизменно са покрити с лъщяща пот, сякаш се мъчат да покрият липсата на съвест с мазен слой неискрен срам.

— Дай ми ключа за стаята на доктора — нареди Хари. — Не го чакай тази вечер.

Тапети в кафяви и оранжеви шарки, все едно взети от привиденията на наркоман, покриваха три от стените в хотелската стая, а четвъртата, откъм банята, беше боядисана с черно и изпъстрена със сиви пукнатини и петна от опадала мазилка. Двойното легло имаше вдлъбнатина в средата. Покривката върху него беше твърда, явно за да не пропуска вода и семенна течност, предположи Хари. Махна протритата хавлиена кърпа, метната върху стола до долната част на леглото, и седна. Докато слушаше нервното жужене на града, усети как кучетата се завръщат. Започнаха да лаят ожесточено, да дърпат веригите си, да викат: „Само едно малко питие, Хари, и ще те оставим на мира, ще млъкнем и ще се скрием.“ На Хари никак не му беше до смях, но въпреки това се разсмя. Демоните трябва да се предизвикват, а болката — да се превъзмогва. Хари запали цигара. Димът се изви на кълба към хартиения абажур.

С какви ли демони се бе борил Идар Ветлесен? Дали ги бе водил тук, за да си разчисти сметките с тях, или в хотелската стая по-скоро бе намирал покой? Вероятно Хари и колегите му щяха да открият отговора на някои от въпросите си, но не на всички. Както например и досега не бяха установили точно дали лудостта и злобата са две различни неща, или просто ние, хората, възприемаме като лудост деструктивните прояви, които са извън рамките на разбираемото за нас. Проумяваме, да речем, защо определени хора пускат атомна бомба над град с невинни цивилни граждани, но недоумяваме защо някой би накълцал на парчета лондонска проститутка, сееща зараза и морален упадък.

Боже мой, как му се искаше да обърне едно питие! Само едно, колкото да притъпи остротата на болката, да направи изминалото денонощие по-поносимо в мислите си.

На вратата се почука.

— Да! — извика Хари и се стресна от звука на собствения си разгневен глас.

Вратата се отвори. Подаде се тъмнокожа жена. Хари огледа непознатата. Хубаво, волево лице, възкъсо яке, изпод което се подаваха паласките над стегнатите в кръста дънки.

— Докто̀р? — попита тя с ударение върху втората сричка, както говорят французите.

Хари поклати отрицателно глава. Тя го изгледа и си тръгна. След няколко секунди Хари скочи от стола и се втурна след нея. Жената тъкмо бе стигнала до края на коридора.